Танкът е бронирана бойна машина, най-често верижна, предназначена за фронтови сражения и съчетаваща оперативна мобилност с тактически настъпателни и отбранителни възможности. Основно оръжие по принцип е оръдието, монтирано във въртящ се купол, допълвано от картечници, а тежката броня и високата проходимост защитават танка и екипажа му. Поради своите огромни възможности и значителната си гъвкавост в бой, танковете се смятат за ключов елемент в съвременните въоръжени сили.
Скоростта е около 30 – 50 km/h по умерено тежък терен и над 70 km/h на шосе.
Независимо че настоящите танкове са много бързи, сегашната тенденция е да се сведе до минимум придвижването им на собствен ход, поради големия разход на енергия. Минните полета и блатистите терени са голяма пречка за самостоятелното им придвижване. Транспортирането по въздуха се ограничава от голямото им тегло. Ето защо се предпочита доставянето на танковете до театъра на бойните действия да става по вода или с наземен (в частност железопътен) транспорт. Танковете са особено полезни при действия в пустинни области – факт, доказан от първата Война в Персийския залив (1991), както и от войната в Ирак.
История
Предшественици на танковете били трактори, покрити с метални плочи. Първите танкове са въоръжени само с картечници и за пръв път са използвани през Първата световна война. На 15 септември 1916 година англичаните транспортират 49 танка Марк I за Битката при Сома, от които само 32 са в състояние да участват в първия бой, а едва 9 прекосяват ничията земя и достигат до германските позиции.
През Втората световна война те са основен елемент на блицкрига. Намират и всевъзможни и разнообразни приложения: като миночистачи, огнемети, командирски танкове, съоръжавани са с кранове, използвани са за булдозери и влекачи.
След Втората световна война въоръжението им непрекъснато се усъвършенства и включва противотанкови ракети, инфрачервени и лазерни системи за насочване и визуализация, радари, миномети, сателитна комуникация, коаксиални на основното оръдие по-малки оръдия, леки и тежки картечници, димни гранати, сълзотворен газ, компютри, „реактивна броня“ и др.
Класификация
Класификацията на танковете по бойно тегло възниква още в най-ранния етап на развитието на танкостроенето, т.е. тогава, когато всички танкове са имали почти еднаква маневреност и бронева защита. По това време основната разлика между различните класове танкове е била в количеството на въоръжението им, а от там и в числеността на екипажа. Именно това обстоятелство оказва определящо влияние на габаритите и бойната маса на танка. Счита се, че за основа на класификацията по бойно тегло послужва товароподемността на железопътните платформи и мостове. Съгласно приетата класификация по бойно тегло танковете биват следните. Малък танк (танкета) – с бойно тегло до 5 тона. Въоръжен с 1 или няколко картечници. Голяма част са плаващи. Основното им предназначение е за водене на разузнаване в интерес на общовойсковите и танковите части и съединения, като средство за връзка, за форсиране на водни прегради и за противотанкова борба. Използвани са за усилване на конницата и пехотата, за настъпление срещу преминал в отбрана противник, но само след пробив на предната отбранителна полоса и под прикритието на леки танкове.
Лек танк – с тегло от 5 до 15 тона. Въоръжен с малокалибрено оръдие и от 1 до няколко картечници. Основно са използвани като средство за усилване на пехотата. Среден танк – с тегло от 15 до 30 тона. Въоръжен с голямокалибрено оръдие и от 1 до няколко картечници. Предназначени са за усилване на пехотата при пробив на силно укрепена отбранителна полоса на противника. Тежък танк – с тегло над 30 тона. Въоръжен с няколко оръдия от различен калибър и няколко картечници. Предназначени са за усилване на общовойсковите съединения при пробив на силно укрепена отбранителна полоса или укрепен район (УР) на противника. Свръхтежък танк – с тегло над 75 тона. Предназначен да пробива отбранителните линии на врага без той да може да го унищожи или повреди по какъвто и да било начин. Свръхтежките танкове се оказват нерентабилни, и като цяло са съществували много малко проекти за такива поради голямата нужда от стомана и липсата на достатъчно мощни двигатели за конструирането им.
Постепенно бойното тегло престава да бъде критерий за надеждна оценка на бойните качества на танка. Едно и също бойно тегло е можело да се дължи на усилената бронезащита, на по-мощно въоръжение или на по-големи габарити.
След 1950 година е прието танковете да се делят на две групи:
Основни бойни танкове, (ОБТ) (англ. Main battle tank – MBT) – танкове предназначени за решаването на основни бойни задачи. Съчетават висока мобилност, бронираност и огнева мощ. Леки танкове – в тази група влизат всички танкове предназначени за решаването на поддържащи и специални задачи: танкета, плаващ танк, разузнавателен танк и т.н. По принцип те се отличават от ОБТ с по-малката си бронезащита (лека броня, често на основата на алуминиеви сплави) и по-слабо въоръжение (невинаги).
Конструктивни елементи От Втората световна война насам промишленото производството на танкове се ръководи от фактори като лесно и бързо производство, цена, влиянието на даден дизайн върху материално-техническо обезпечение и поддръжката на бойното поле. Отчитането на тези фактори дава количеството танкове, което дадена държава може да си позволи да произвежда, купува и поддържа. Практиката показва, че нито един танков дизайн не е произведен в значителни размери, ако се оказва твърде сложен за изпълнение или води до значително оскъпяване на производството или поддръжката. Затова често икономическите показатели за производство имат преимущество през тактико-техническите характеристики. Типичен пример за това е именно втората световна война, когато дизайна на съюзниците – T-34 и М4 Шърман, танкове с проста конструкция в резултат на инженерни компромиси, се използват успешно срещу далеч по-съвършените германски танкове, които са трудни за производство, по-скъпи и с усложнено техническо подсигуряване на бойното поле. Тъй като екипажът прекарва по-голяма част от времето си с поправка и поддръжка на танка, инженерните решения водещи до опростяване стават основен фактор при производството на танкове след втората световна война, заедно с усъвършенстването на механичните и електронните технологии.
Трите традиционни показателя, определящи ефективността на танка в битка са неговото въоръжение, защита и подвижност. Бойната сила на танка се определя от способността да идентифицира, напада и унищожава целта. Защитата включва способността на танка да възпрепятства откриването, нападението, обезвреждането и разрушаването си. Подвижността е тактическа (тесен обхват), при придвижване на бойното поле през бариери и препятствия, както и стратегическа (дълги разстояния) – способността на танка за транспорт към бойното поле по път, въздух или вода.
Конструкцията на танка винаги прави компромис в един от тези три показателя, тъй като не е възможно и дори необходимо да се оптимизират и трите едновременно. Например, увеличаването на защитата, означава увеличаване на теглото и оттам намаляване на мобилността; повишаването на боеспособността с прикачването на по-мощно оръдие води до намаляване на мобилността или намаляване на защитата, за да се компенсира теглото. Дори при оптимизирани танкове като М1 Ейбрамс, притежаващ добра боеспособност, скорост и броня, преимуществата се губят от мощния двигател, обезпечаващ танка, който консумира гориво и стеснява обсега на употреба на танка.
Двигател В ранните етапи на развитие на танкостроенето обикновено е използван бензинов двигател. В края на 30-те години на миналия век започват да се използват дизелови двигатели, а в края на века на някои танкова вече се монтират газотурбинни двигатели. Първият танк с газотурбинен двигател (ГТД) е съветският Т-80.
В хода на развитието на танкостроенето расте и мощността, надеждността и другите основни показатели на танковите двигатели. В ранните модели фактически са монтирани автомобилни двигатели, но с нарастването на теглото на танка се появява необходимостта от специално конструирани двигатели. За да има танка приемливи ходови качества съотношението мощност на двигателя/бойна маса на танка не трябва да бъде по-малко от 18 – 20 к.с./т.
+ Съотношение мощност на двигателя/бойна масаСтрана-производителМоделБойна маса, тМощност на двигателя, (к.с.)Съотношение к.с./тТип на двигателяФранцияЛьоклерк54,6150027,4дизеловРусияТ-80У-М146125027,2газотурбиненСАЩM1A2 Ейбрамс62,5150024газотурбиненГерманияЛеопард-2А562,5150024дизеловИзраелМеркава Mk.360120020дизеловВеликобританияЧалънджър-262,5120019,2дизеловРусияТ-9046,584018,1дизелов
Ходова част Почти всички танкове в историята са имали верижна система за задвижване (гъсеничен движител), чийто прототип е патентован през 1818 г. от французина ДюбошеПервые проекты // «Моделист-конструктор» № 7, 1990 год, но някои танкове, например леките колесно-верижни танкове БТ (СССР) или танкът Кристи (САЩ), са се движили и на колела. Верижната конструкция на ходовата част позволява на танка да се движи без затруднение в условията на липса на пътища и по различни типове почва. Веригите на съвременните танкове са изработени от стомана с метални или гумено-метални шарнири. Веригите при някои танкове се движат по метални ролки, по правило гумирани, а при други се използват специални поддържащи ролки. Обикновено в съвременните танкове ролките са от 5 до 7. В предната част се намират направляващите колела, които заедно с механизма за натягане осигуряват необходимия опън на веригата. Веригата се привежда в движение от водещите колела, задвижвани от двигателя посредством предавателна кутия. Завиването се осъществява чрез блокиране на една от веригите.
Един от най-важните параметри на ходовата част се явява специфичното налягане на танка върху почвата. То представлява съотношението между масата на танка и опорната повърхност на веригата и се измерва в kg/cm². Колкото по-малко е това съотношение толкова по по-мека почва може да се движи танка.
+ Специфично налягане на танка върху почватаСтрана-производителМоделБойна маса, (т.)Специфично налягане, kg/cm²ГерманияЛеопард-262,50,85РусияТ-9046,50,85РусияТ-80У460,85ВеликобританияЧалънджър-262,50,98ФранцияЛьоклерк54,61,0САЩM1A2 Ейбрамс62,51,07
Системи за защита на екипажа и танка Броня
Съвременните танкове притежават сложна по конструкцията си броня. Като цяло се различават два вида броня – пасивна броня и динамична защита.
В съвременното танкостроене се използва многослойна пасивна броня, произведена от няколко слоя стомана, керамика, стъклотесктолити, материали с висока плътност (напр. обеднен уран), противонеутронни слоеве (предназначени за намаляване на неутронното излъчване при ядрен взрив), различни вътрешни покрития (за защита на екипажа от броневи осколки) и др. Това е т.нар. композитна броня. Тя навлиза в употреба в разгара на Студената война, като първият масово произвеждан танк с композитна броня е съветският Т-64, макар и техниката да е приложена за пръв път при американския Т95.
Освен основната броня, често на танковете се монтират допълнителни противокумулативни екрани. Принципът им не се е изменил от времето на Втората световна война, когато и съветските и немските танкисти закрепвали листове ламарина за защита от преносимите противотанкови оръжия на противника. Противокумулативният екран представлява решетка или платно от метал, смес от тъкан и гума и др. При попадение на кумулативен снаряд разривът става преди срещата с основната броня. По този начин кумулативната струя изминава значително разстояние, а това води до нейния разпад и намаляване на пробивната и сила.