Бенито Амилкаре Андреа Мусолини () е италиански политик и журналист, лидер на Националната фашистка партия.
Управлява Кралство Италия като министър-председател от 1922 до 1925 г., когато отхвърля демокрацията, и като диктатор до 1943 г., след като установява първата фашистка диктатура.
Известен като Дуче („Лидерът“), Мусолини е създател на италианския фашизъм. През 1912 г. е водещ член на Националното ръководство на Италианската социалистическа партия (ИСП), но е изключен заради застъпничеството си за военно участие в Първата световна война, противоположно на позицията на партията за неутралитет. Служи в Кралската италианска армия по време на войната, докато не е ранен и освободен през 1917 г. Осъжда остро ИСП, а възгледите му вече се съсредоточават върху национализма вместо социализма, и по-късно основава фашисткото движение, което се противопоставя на егалитаризма, а вместо това проповядва революционен национализъм, надхвърлящ класовите граници. След похода към Рим през октомври 1922 г., Мусолини става най-младият министър-председател в италианската история до назначаването на Матео Ренци през февруари 2014 г. След отстраняването на цялата политическа опозиция, чрез тайната си полиция и забрана на трудовите стачки, Мусолини и последователите му консолидират властта си чрез редица закони, които превръщат нацията в еднопартийна диктатура. В рамките на 5 години той установява диктаторска власт както с правни, така и извънредни средства, и се стреми да създаде тоталитарна държава. Остава на власт, докато не бива свален от крал Виктор Емануил III през 1943 г., но няколко месеца по-късно става лидер на Италианската социална република – германска марионетна държава в окупирана Северна Италия, като заема този пост до смъртта си през 1945 г.
В началото на Втората световна война Италия запазва неутралитет, но с напредъка на битката за Франция официално влиза във войната на страната на Германия на 10 юни 1940 г., макар и да е наясно, че не разполага с военния капацитет и ресурси за провеждане на дълга война с Британската империя.MacGregor Knox. Mussolini unleashed, 1939 – 1941: Politics and Strategy in Fascist Italy's Last War. Edition of 1999. Cambridge, England, UK: Cambridge University Press, 1999. с. 122 – 123 Мусолини разчита, че след сключването на очакваното френско примирие Италия би могла да получи териториални отстъпки от Франция, а след това да съсредоточи войските си върху голяма офанзива в Северна Африка, където италианските сили превъзхождат британските.MacGregor Knox. Mussolini unleashed, 1939 – 1941: Politics and Strategy in Fascist Italy's Last War. Edition of 1999. Cambridge, England, UK: Cambridge University Press, 1999. с. 122 – 127 Британското правителство обаче не приема предложения за мир, които биха включвали признаването на победата на Оста в Източна и Западна Европа, плановете за германско нахлуване в Англия се провалят и войната продължава. През лятото на 1941 г. Мусолини изпраща италиански войски за нахлуването в Съветския съюз, а през декември Италия обявява война на САЩ. През 1943 г. Италия претърпява тежки загуби: до февруари Червената армия напълно унищожава италианския контингент в СССР, през май силите на Оста губят в Северна Африка, на 9 юли съюзниците нахлуват в Сицилия, а след Битката при Курск става ясно, че германската офанзива върви към провал. В резултат на това в началото на 25 юли Големият фашистки съвет сваля доверието си от Мусолини. По-късно същия ден кралят го уволнява като глава на правителството и нарежда да бъде затворен. На 12 септември 1943 г. при Операция „Дъб“ Мусолини е спасен от плен от германски парашутисти и командоси от Вафен-СС, водени от майор Ото-Харалд Морс.
Адолф Хитлер, след среща с освободения бивш диктатор, поставя Мусолини на власт на марионетния режим в Северна Италия, известен като Република Сало. В края на април 1945 г., след почти пълната загуба, Мусолини и неговата любовница Клара Петачи се опитват да избягат в Швейцария, но и двамата са заловени от италиански комунистически партизани и са екзекутирани чрез разстрел на 28 април 1945 г. край езерото Комо. След това тялото му е отнесено в Милано, където е окачено с главата надолу на бензиностанция, за да се потвърди публично смъртта му.
Ранен живот
Мусолини е роден на 29 юли 1883 г. в Предапио, малък град в провинция Форли-Чезена в Романя. По-късно през епохата на фашизма Предапио е наричан „градчето на Дучето“, а Форли – „градът на Дучето“, като последователи ходят там на поклонение.
Семейството е не толкова бедно, колкото твърди по-късно самият Мусолини, когато се гордее, че е „човек от народа“. Баща му Алесандро Мусолини е ковач, журналист и социалист, а майка му Роза Малтони е благочестива католическа учителка. Поради политическите си убеждения бащата го кръщава „Бенито“ на мексиканския ляв президент Бенито Хуарес, а другите му имена „Андреа“ и „Амилкаре“ са на италианските социалисти Андреа Коста и Амилкаре Чиприани. Бенито е най-голямото от трите деца; неговите брат и сестра са Арналдо и Едвиджи. Като малко момче Мусолини прекарва известно време като помощник на баща си в ковачницата му. Ранните политически възгледи на младежа са силно повлияни от баща му, който идеализира италианските национални фигури от 19. век като Карло Пизакане, Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди. Политическите идеи на баща му съчетават възгледите на анархисти като Карло Кафиеро и Михаил Бакунин, военния авторитаризъм на Гарибалди и национализма на Мацини. Конфликтът между родителите му относно религията означава, че за разлика от повечето италианци Мусолини не е кръстен като дете, а по-късно през живота си. Като малък Мусолини е буйно момче и учителите не успяват да го контролират. Затова е изпратен в интернат, ръководен от салезиански монаси във Фаенца. Там продължава с неподчинението и е изключен. Преместен е в друго училище във Форлимпополи, откъдето също е изключен. Все пак Мусолини постига добър среден успех и се дипломира като начален учител през 1901 г.
Емиграция в Швейцария и военна служба Започва работа като учител, но скоро разбира, че това поприще не е за него. През 1902 г. емигрира в Швейцария, отчасти за да избегне военната служба. Работи за кратко като каменоделец в Женева, Фрибур и Берн, но не успява да намери постоянна работа.
През това време изучава идеите на философа Фридрих Ницше, социолога Вилфредо Парето и синдикалиста Жорж Сорел. Мусолини по-късно приписва на християнския социалист Чарлз Пегуи и на синдикалиста Хуберт Лагардел част от неговите влияния. Акцентът на Сорел върху необходимостта от свалянето на либералната демокрация и капитализма чрез насилие, директни действия, обща стачка и използване на нео-макиавелийски апел към емоциите, впечатлява дълбоко Мусолини.
Мусолини става активен член в италианското социалистическо движение в Швейцария, работейки за вестник L'Avvenire del Lavoratore, организирайки срещи, изнасяйки речи на работниците и като секретар на италианския работнически съюз в Лозана. Анджелика Балабанова го представя на Владимир Ленин, който по-късно критикува италианските социалисти, че са загубили Мусолини за каузата си. През 1903 г. той е арестуван от Бернската полиция поради агитация за насилствена обща стачка, прекарва две седмици в затвора и е депортиран в Италия. Там е освободен и се завръща в Швейцария. През 1904 г. отново е арестуван в Женева и експулсиран за фалшифициране на документите си, но се връща в Лозана, където посещава катедрата по социални науки в Университета в Лозана, присъствайки на лекциите на Вилфредо Парето. През 1937 г. Университетът в Лозана връчва на Мусолини почетна докторска степен по повод 400-годишнината от създаването си.Als Mussolini den Ehrendoktor der Uni Lausanne bekam
През декември 1904 г. той се завръща в Италия, за да се възползва от амнистията за дезертьорство, заради което има задочна присъда. Тъй като условието за опрощаване е служба в армията, на 30 декември 1904 г. той постъпва в корпуса на Берсаджлери във Форли. След като служи в армията две години (от януари 1905 г. до септември 1906 г.), той се завръща към преподаването.
Политически журналист, интелектуалец и социалист През февруари 1909 г.Georg Scheuer: Mussolinis langer Schatten. Marsch auf Rom im Nadelstreif. Köln 1996, с. 21 Мусолини отново напуска Италия, този път за да поеме поста секретар на трудовата партия в италианскоговорещия град Тренто (по това време част от Австро-Унгария). Той работи в офиса на местната социалистическа партия и редактира вестник L'Avvenire del Lavoratore („Бъдещето на работника“). Завръщайки се в Италия, прекарва кратко време в Милано, а след това през 1910 г. се завръща в родния си град Форли, където издава седмичника Lotta di classe („Класовата борба“).
Мусолини смята сам себе си за интелектуалец и за добре начетен. Той много чете европейски философи: любимия си Сорел, италианския футурист Филипо Томазо Маринети, френския социалист Густав Ирве, италианския анархист Ерико Малатеста, германците Фридрих Енгелс и Карл Маркс, основатели на марксизма.Denis Mack Smith, Mussolini; A biography (1982) с. 9 – 13R.J.B. Bosworth, Mussolini (2002) с. 55 – 68 Мусолини научава френски и немски език и превежда откъси от Ницше, Шопенхауер и Кант.
По това време той публикува в радикалния вестник La Voce статия „Трентино през погледа на социалист“ ().Margherita G. Sarfatti, The Life of Benito Mussolini с. 156 Той също така пише няколко есета за немската литература, няколко разказа и един роман с антиклерикална насоченост: L'amante del Cardinale: Claudia Particella, romanzo storico.
Към този момент Мусолини е един от най-известните социалисти в Италия. През септември 1911 г. участва в бунт, воден от социалистите, срещу италианската война в Либия. Той остро осъжда италианската „империалистическа война“, действие, което му носи 5-месечен затвор.Charles F. Delzel, ed., Mediterranean Fascism 1919 – 1945 (1970) p. 3 След освобождаването си той помага да бъдат изгонени от Социалистическата партия двама ревизионисти, които подкрепят войната – Ивано Бомони и Леонида Бизолати. За награда става главен редактор на вестника на Социалистическата партия „Аванти“. Под негово ръководство, тиражът му скоро се повишава от 20 000 на 100 000.Delzel, ed., Mediterranean Fascism 1919 – 1945 с. 4 Джон Гънтър през 1940 г. го нарича „един от най-добрите живи журналисти“; той е работещ репортер, докато се готви за похода към Рим, и пише за „Hearst News Service“ до 1935 г. Мусолини е толкова запознат с марксистката литература, че в своите собствени творби той цитира не само добре познати, но и сравнително неизвестни марксистки произведения. През този период Мусолини, подобно на всички революционери, се смята за марксист и нарича Маркс „най-великия от всички теоретици на социализма“.Denis Mack Smith, Mussolini: A Biography, (1983), с. 7
През 1913 г. публикува Истинският пророк Ян Хус (), историческа и политическа биография за живота и мисията на чешкия религиозен реформатор Ян Хус и неговите войнстващи последователи – хуситите. В този период ползва псевдонима Vero Eretico (Истински еретик).
Мусолини отхвърля егалитаризма, основна доктрина в социализма. Той е повлиян от антихристиянските идеи на Ницше и отричането на Божието съществуване. Смята, че социализмът се е поколебал с оглед на неуспехите на марксисткия детерминизъм и социалдемократичния реформизъм и вярва, че идеите на Ницше ще засилят социализма. Макар и свързани със социализма, трудовете на Мусолини в крайна сметка показват, че е изоставил марксизма и егалитаризма в полза на антиегалитаризма и „Свръхчовека“ на Ницше.
Изгонване от Италианската социалистическа партия