За провинцията вижте Биела (провинция).
Биѐла (, на пиемонтски: Bièla) е град и община в Северна Италия, административен център на провинция Биела в регион Пиемонт. Разположен е на 420 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението му е 43 181 души, от които 4587 са чужди граждани. През XIX век преживява значително градско и индустриално развитие и бързо се утвърждава като център на текстилната промишленост.
Градът разполага с богато историческо и художествено наследство; сред най-значимите паметници са баптистерият, катедралата, камбанарията на Св. Стефан, както и множество вили и дворци. Историко-архитектурното богатство, в съчетание с природния резерват парк „Бурчина“, привлича хиляди туристи. Друга важна атракция е светилището на Мадоната на Оропа, свързано с кабинков лифт до планината Мукроне, където се практикуват спускане и ски бягане.
От 2019 г. Биела е обявена за Творчески град на ЮНЕСКО в категорията „народни изкуства и занаяти“. През 2021 г. получава и титлата „Алпийски град на годината“.
География, административно деление и население
Биела се намира в подножието на Биелските Алпи – част от Пенинските Алпи, в центъра на планински вериги, богати на извори (масив Бо, планините Мукроне с езерото Мукроне и Камино – сърцевината на този район). Те захранват потоците Елво на запад от града и Оропа и Черво на изток.
Граничи със седемнадесет общини: Пондерано, Окиепо Инфериоре, Толеньо, Галянико, Пралунго, Ронко Биелезе, Окиепо Супериоре, Полоне, Виляно Биелезе, Кандело, Дзумаля, Андорно Мика, Сордеволо, Петиненго, Саляно Мика, Кампиля Черво и Фонтенмор. Отстои на 61 км от Торино, 89 км от Милано и 143 км от Генуа.
Има следните подселища (на италиански: frazioni)Малко населено място, изолирано от общината, от която зависи: Барацето, Киаваца, Колма, Косила Сан Джовани, Косила Сан Грато, Фаваро, Оропа, Павиняно, Вандорно и Вальо.
Най-известните градски квартали са Чентро, Пиацо, Рива, Оремо, Сан Паоло-Мазароне-Спортно селище, Вернато и Борго Ламармора.
Топоним Топонимът е засвидетелстван за първи път в документ от 10 юли 826 г. под формата Bugella и вероятно е от предримски произход.. Името не е от латински произход, а представлява латинизирана форма на по-старо местно название. В изворите се среща и вариантът Bujella.
В „Мемоарите“ си Мулатера припомня различни хипотези: според някои името произлиза от „Брутицела“ – предполагаема резиденция на заговорника срещу Юлий Цезар – Децим Брут. В „Giunte del Ms. Torinese I“ той полемизира с монсеньор Дела Киеза, който свързва името с растението „бреза“ (на местен диалект biolla). Дж. Б. Модена предлага друга версия – че то идва от Брутио Романо, генерал, победен от Ханибал
Абат Густаво Авогадро извежда името от „Биел“ – келтски и скандинавски бог на растителността. Коренът BUG в „Budella“ може да бъде свързан с индоевропейския корен BHAG/BAG, обозначаващ дървото „бук“. Според фонетичната еволюция, регулирана от специфични езикови закони, към корена са добавени характерните за отделните езици наставки. Така, с изключение на Гърция, във всички региони на Северна, Централна и Южна Европа този корен от древността до днес обозначава „бук“. Следователно „Буджела“ вероятно е означавало местност, богата на букови гори.
История Произход на града Праисторически находки свидетелстват за присъствието на неандерталски ловци и събирачи в района на Биела между 120 000 и 35 000 години пр.н.е. Разумният човек се появява тук по-късно – в Късния палеолит, преди около 35 000 години, както показват находки от Брик Бурчина (днес на границата между общините Биела и Полоне). На същото място е документирано и протоисторическо селище от Бронзовата и Желязната епоха, свързвано с лигурското и келтското население.Età Preistorica e protostorica, scheda sul sito del Museo del Territorio Biellese (museo.comune.biella.it , consultato nel luglio 2014)
Мината Витимули е разположена в района на Беса (равнината Биела) и експлоатира златните находища, отложени в потока Елво след заледяването. Добивът продължава и през римско време, а и днес се практикува, макар и само като хоби.
На хълма, където днес се намира природният парк Бурчина, през 1959 г. са открити работни инструменти и бижута от галско селище от Желязната епоха, което допълнително потвърждава древния произход на Биела.
Римско време По време на римската власт и експанзия Биела вече е процъфтяващо селище. Около IV–V век в града се формират първите християнски общности. Писмените свидетелства за варварските нашествия са оскъдни, а за да се възстанови картината на онези смутни времена, е необходимо да се проследят събитията до падането на лангобардското владение. Най-значимият паметник от Античността, отразяващ престижa на Биела през този период, е неговият баптистерий.
Средновековие Най-старият писмен документ, в който се споменава името на града („Буджела“), е грамота от 10 юли 826 г. на императорите Лудвиг Благочестиви и Лотар I. В нея те даряват „Двора на Биела“ в пагус Витимули на своя пратеник граф Бозон Стари.AA.VV., Biella e provincia, Milano, Touring Club Italiano, 2002, с. 34 Друг документ от 882 г. свидетелства за ново прехвърляне на Биела – този път от Карл III Дебели към епископа на Верчели.AA.VV., Biella e provincia, Milano, Touring Club Italiano, 2002, с. 26
През X век градът е под властта на алемани, лангобарди и франки, които изграждат първите отбранителни стени. От този период са запазени единствено баптистерият и камбанарията на църквата, посветена на Свети Стефан (днес катедралата на Биела), около която постепенно се оформя градското ядро. В същия век Капитулът на Свети Стефан започва да укрепва влиянието си, стремейки се да замени епископската власт. Това насърчава автономното развитие на квартала около църквата „Свети Стефан“, който се превръща в зародиша на бъдещата комуна.
Тази ситуация подтиква епископ Угучоне през 1160 г. да основе нов град в по-високата местност Пиацо. Пиацо – средновековното селище, което представлява горната част на Биела – се смята за историческото сърце на града и до XIX век е седалище на кметството. В него са запазени характерни средновековни архитектурни елементи като площад „Чистерна“ и църквата „Свети Яков“ от XIII век. Днес Пиацо е свързано с останалата част на града чрез множество пътеки, пътища и релсова линия.
Според устава от 1245 г. общинската организация включва четирима консули (първият от които, най-възрастният, носи титлата Киаваро), Съвет на общинските съветници и значителен брой подчинени длъжностни лица. През 1357 г. се появяват и подестите, представляващи централната власт, които действат редом с Киаварите и Консулите – представителите на общинската власт.
По време на конфликтите между гвелфите и гибелините на Верчели Биела традиционно подкрепя епископа, но избирането на Джовани Фиески за епископ през 1348 г. окончателно прекъсва добрите отношения между епископството и комуната.
Между XIV и XV век градът е въвлечен в многобройни сблъсъци между Висконти и Савоя за контрол над района. През 1377 г. градски бунт, воден от каноника Ардицоне Кодекапра, слага край на властта на епископите на Верчели и води до подчинение на Дом Савоя. През 1379 г. Биела преминава под управлението на Амадей VI Савойски – Зеления граф – за период от тридесет години.
XV век е белязан от относително спокойствие, с изключение на кратък, предимно съдебен спор между Биела и Андорно относно седмичния пазар.
XVI – XIX век През XVI век Биела споделя общата нестабилност на Пиемонт вследствие на редуващите се френски и испански окупации. През 1527 г., за да избегне грабежа на Филипо Торнели ди Бриона, градът е принуден да заплати 600 скуди и 31 партиди хляб. Впоследствие Биела е трайно окупирана от войските на френския маршал Шарл I дьо Косе, граф на Брисак. Едва победата при Сен Кентан (10 август 1557 г.) връща града под властта на Савоя.
Между 1500 и 1551 г. е построена църквата и клоатърът „Св. Себастиан“.
Чумните епидемии от 1522 и 1599 г. вземат множество жертви в града и областта. През 1630 г. Биела остава незасегната, според традицията – благодарение на застъпничеството на Мадоната от Оропа.
По време на регентството на Мария Кристина Бурбон-Френска, през 1641 г., принцовете Маврикий и Томас Франциск Савойски откриват монетен двор в Биела и секат монети с ниско качество, които впоследствие са изтеглени от обращение. След мира от 1642 г. градът отново попада под френска окупация през 1704 г., но не претърпява значителни щети. Битката при Торино през 1706 г. освобождава Биела; в нея героично загива биелският войник Пиетро Мика, спасил Торино и региона от френското настъпление.
На 1 юни 1772 г., при управлението на Карл Емануил III Савойски, е учредена епархията на Биела..
През 1798 г. градът е окупиран от френските републиканци с подкрепата на местните либерали, които очакват просперитет и стабилност. На площада пред църквата „Св. Стефан“ е издигнато Дървото на свободата, символ на Френската революция.
След битката при Маренго (14 юни 1800 г.) Биела е анексирана от Франция. Виенският конгрес (1814–1815) я връща под властта на Савойската династия..
На 8 май 1859 г. градът е временно окупиран от австрийски войски, които скоро са принудени да се изтеглят под натиска на силите на Джузепе Гарибалди, пристигнал в Биела на 18 май. Така градът навлиза в събитията на Рисорджименто, в които се открояват двама негови видни граждани – Алфонсо Ламармора и Куинтино Села.
През петте десетилетия между Рисорджименто и възхода на фашизма в Биела не се отбелязват значими политически събития.
Пътят на вълната През 1849 г. Масимо Села закупува сграда край бреговете на потока Черво, близо до моста Киаваца, където от 1796 г. функционира хартиената фабрика Робиоло. Водният ѝ напор вероятно е използван още от мелница от XIII век. Села премества там вълнената мелница от Мосо, където през 1816 г. Пиетро Села въвежда иновацията на „водното колело“ за задвижване на становете. Около 1836 г. в района на Биела вече действат около десет вълнени мелници, използващи хидравлична енергия; в самия град функционират две мелници в Амосо и една в Босу.Bessone, с. 41-42
Около 1840 г. традиционната вълнена занаятчийска дейност изчезва и занаятчиите се превръщат в работници в новите фабрики. Въпреки това домашните станове продължават да се използват в периоди на повишено производство и особено по време на честите стачки.Bessone, с. 43-44
През 1859 г. Биела е освободена от обсадата на австрийските войски от силите на Джузепе Гарибалди. След Указа „Ратаци“ градът става столица на едноименния окръг в провинция Новара. През 1927 г. преминава към провинция Верчели, а през 1992 г. се превръща в автономна провинция..
С въвеждането на новите механични станове – първо модел Smith, следван от Crompton, а през 1870 г. от Hartman и през 1880 г. от Schöner. – се ражда първата модерна вълнена индустрия в Биела. Тя продължава традиция, датираща повече от пет века назад, тъй като още през 1245 г. гилдиите на вълнаджиите и тъкачите са включени в градския устав..
Индустриализацията напредва бавно през XIX век: броят на работниците във вълненото производство нараства от 6500 през 1864 г. до 7339 през 1891 г. – умерен растеж, предвид намалената нужда от работна ръка вследствие на механизацията. В началото на XX век индустрията преживява силен подем и през 1907 г. работниците вече са 15 068.
През XIX век детският труд е широко разпространен във фабриките. Децата често са предпочитани пред възрастните работници, тъй като получават 3–4 пъти по-ниско заплащане и имат по-слаба зависимост от работодателите. Наемани са деца на 7, а понякога и на 5 години, като бригадирите нерядко ги малтретират. Работните условия са тежки: ниски, влажни и прашни помещения, слабо осветление и въздух, наситен с дразнещи изпарения. Мъжете работят по 12–14 часа дневно, а трудовите злополуки са чести. Във фабриките работят и много жени, които често стават жертва на домогвания от страна на майстори и собственици..
Втора световна война