Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стилДатите в статията са в стар стил.) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Предистория След Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия според Берлинския договор, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Великите сили не желаят да бъдат въвлечени в конфликт и сдържат турската намеса, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия. Заради недоверието си към княза, датиращо още от Режима на пълномощията, руският цар Александър III отказва да подкрепи българската дипломация, макар и да заявява на български делегати, че „за разединение и дума не може да става“. В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез него да елиминира руското влияние в България. На конференция в края на октомври в Цариград британският представител Уилям Уайт и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар, подкрепено от посланиците на останалите сили.
Съединението не е добре прието от другите малки балкански държави, тъй като с присъединяването на Румелия Княжеството удвоява площта си и така изменя значително съотношението между силите на Балканите, като се превръща в основен претендент за най-големия дял от наследството на разпадащата се Османска империя.Радев, Симеон. Строителите на съвременна България, т.I, София 1990, с. 615 – 616, Сръбско-българската война. Сборник статии, София 1985, с. 93 Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея. Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете на правителството на Йон Братиану не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и след струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.Крачунов, Дипломатическа история на Сръбско-българската война, София, 1921, стр. 25
Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите, е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява всички Велики сили още през 1881 г., че ще нападне България при възможно съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението. Живановиħ, Ж. Политичка историја Србије у другој половини деветнаестог века, Београд, 1924, стр. 275 – 277
На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, „за да запази равновесието“ на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби.Милюков, П. Сръбско-българските отношения по Македонския въпрос, БП 1898/1899, №9 – 10, стр. 91 Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.
Австро-Унгария подкрепя сръбските искания, но предпочита конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко, но руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат „справедливите компенсации“ за Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: „Русия ще изгуби България!“„Новости“, септември 1885 г., стр. 1
Въпреки големия дипломатически натиск, България не склонява да компенсира по какъвто и да е начин съседните ѝ държави, а Сърбия започва усилено да се готви за война.
Австро-Унгария, която има таен съюзнически договор със Сърбия чрез близката до правителството „Лендербанк“, отпуска заем от 24 милиона за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, че войната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ.
Всички Велики сили заемат позиция на неутралитет, като някои от тях дори призовават за мир. След като в Лондон се разбира със сигурност, че вечният враг Русия всъщност не подкрепя Съединението, Великобритания, макар и късно, заема българската страна. Всички останали се надяват на сръбска победа. Според някои тълкувания на социалистическата ни историография, позицията на Русия не е насочена против България, а против неудобните ѝ княз Александър Батенберг и премиера Петко Каравелов.Външна политика на България, Т. 1, стр. 584 – 585
Начало на войната
На 27 септември сръбски части пресичат границата при Трън, но са отблъснати от българската войска. След месец последва втора гранична провокация. България безрезултатно протестира пред Великите сили. В края на октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата и на 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони.в. „Славянин“ 9 ноември 1885 г. В същия ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до българския народ:
България изпраща нота до всички Велики сили с искане да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Единствено сюзеренът Османската империя отвръща на молбата за помощ, но заявява, че ще прати своите войски в подкрепа на България, само ако Княжеството отхвърли Съединението с Източна Румелия.
Двете страни и планове за действие Сърбия Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбие българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части, да се превземат Видин и София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуна и да продиктува исканията си за мир: цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава; сръбска окупация над останалата част от Княжеството; преместване на българската столица от София в Търново; военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан; огромна парична компенсация.
Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8800 резерв, снабдени с пушки Маузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция.Грујиħ, С., Сливница. Рат Србије и Бугарске, Београд 1887 Към 17 октомври 1885 г. 60-хилядна добре въоръжена сръбска войска е разположена по цялото протежение на границата от устието на Тимок до Осоговската планина. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия).
Снабдяването е добре уредено с военни складове и облагане на населението.Е. Лавелэ, Балканский полуостров, Москва, 1889, стр. 181, 191, 199
Голяма част от сръбските войници са слабо обучени, а най-добрите командири – Джура Хорватович, Йован Белимаркович и други ветерани от войните с Турция от 1876 – 1878, са пренебрегнати от крал Милан и не участват в похода срещу България.Раткович-Костич, Славица. Преглед на причините за неуспеха на кралската сръбска войска във войната с България от 1885 г. Военноисторически сборник 2006, книга 4, стр. 38;Јовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Београд, Геца Кон, 1934. Том 3, стр. 263 – 264 (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србије, посетена на 10 януари 2013)
България
Българската войска е изграждана в продължение на едва 6 години при ограничени финансови възможности. В навечерието на Съединението в княжеството има около 40 хиляди обучени войници. В Източна Румелия те са около 16 хиляди. След мобилизацията в края на септември към редовната войска се прибавят запасни чинове, опълченци и доброволци, общо 66 хиляди от княжеството и 42 хиляди от Източна Румелия. Според други автори общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 душиДневници IV, стр. 245 Марица,№ 675, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000 души.
Русия е против Съединението и изтегля офицерите си от българските войски. Така младата българска войска остава под командването на капитани и майори: около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само преди месец, а някои дори са прекъснали обучението си. Главнокомандващ е княз Александър, професионален военен без голям команден и боен опит. Военният министър Константин Никифоров е на 29 години и е на поста си от месец и половина. Началник-щаб на войската е капитан Рачо Петров на 24 години. Затова тази война се нарича „войната на капитаните“. Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери.
Българската пехота разполага със стари пушки (на повече от 10 – 15 години), а артилерията има 200 оръдия, доста по-добри от сръбските, но 40 от тях са повредени и неизползваеми.История на Сръбско-българската война – 1885 г., София, 1971, стр. 85
Боеприпасите и униформите също не са достатъчно, с тях разполагат само редовните войници, а запасните, опълченците и доброволците, са със собствени дрехи.
Храната се събира главно от дарения от населението или от богати българи зад граница. Видин и Трън са допълнително укрепени.
Лекарското обслужване по това време е на ниско ниво – в цяла България има само 150 лекари и 8 ветеринари, които трябвало да се грижат за всички коне в обоза и кавалерията. Военни болници не съществуват.Държавен вестник, 18 юни 1885 г.
България разполага с план за война срещу Османската империя, но не и срещу Сърбия, а войската е разделена на два корпуса. Източният се състои от по-голямата част от армията и е съсредоточен на турската граница. Западният корпус събира останалите войскови части по сръбската граница. Преди началото на усилените военни действия, Западният корпус е разделен на други два – отново Западен и Северен, като Северният трябва да отбранява Видин, а Западният отговаря за защитата на София. Командири са капитан Атанас Узунов и майор Аврам Гуджев. В резултат на това в самото начало на войната срещу 60-хилядна сръбска войска се изправя 32-хилядна българска войска, а българските войски от турската граница трябва спешно да бъдат прехвърлени на сръбската граница.
След като войната е обявена, планът за действие е по-слабият Западен корпус да се отбранява до пристигането на по-силния Източен, а след това да се предприеме настъпление.
Очаквания Заради скорошното Освобождение на България и липсата на опитни офицерски кадри, а и заради това, че Сърбия разполага с многобройна войска, артилерия и възможно най-съвременните за онова време оръжия, очакванията на западните Велики сили са за бърз и пълен разгром на България. Единствена Англия подкрепя България, но в чисто морален смисъл.
В Русия мнозинството предрича загуба за българите, която да направи невъзможно оставането на Батенберг на престола. Общественото мнение проявява съчувствие към българите, а част от руските офицери, наскоро завърнали се от България, казват, „че българите ще избият до крак сърбите“.в. „Новое время“ №3476, 31 октомври 1885 г.