„Тревога“ е български игрален филм (драма) от 1951 година на режисьора Захари Жандов, по сценарий на Орлин Василев и Анжел Вагенщайн. Оператори са Емил Рашев и Захари Жандов. Създаден е по пиесата „Тревога“ на Орлин Василев. По същата пиеса е създадена и операта „Тревога“. Музиката във филма е композирана от Любомир Пипков. Филмът може да бъде характеризиран като първата българска антифашистка драма.
В малката роля на немски офицер във филма „Тревога“, дебютира като студент Коста Цонев.
Захари Жандов: „Снимах само филми, в които съм влюбен“.
Творческа история Петдесетте години са доминантни за Захари Жандов. Тогава по негови постановки се появяват и първите художествени филми на младото българско кино. И тук той е не само пионер, но и създател на безспорни художествени завоевания. Първият от тях е филмът „Тревога“ по пиесата на Орлин Василев, преработена сценарно от Анжел Вагенщайн. През Втората световна война стълкновението на идеите е прерасло в стълкновение на оръжията. В България се води борба срещу силите на фашизма. Естествено, че в тази борба трудно може да се запази някакъв „политически неутралитет“. И Витан Лазаров, героят на филма, върху собствения си жизнен опит преодолява илюзията за аполитичност. Това е водещата, тогава остро актуална идея на филма „Тревога“. Заслугата на Жандов като режисьор е, че съумява с усета на истински художник да тушира неизбежните за онова време тезисно прокламирани съждения на героите на филма и в една психологическа интерпретация да им придаде житейска достоверност. Под ръководството на Жандов артистите Стефан Савов, в ролята на Витан Лазаров, и Ганчо Ганчев, в ролята на Черния капитан, изграждат пълнокръвни художествени образи, които стават класически в нашето киноизкуство.
„Тревога“ има не само голям зрителски успех в страната, но получава и международно признание на фестивала в Карлови Вари – Чехия. Още през 1951 година „Тревога“ изразява художествено-идейните брожения на българското общество след войната, защитава остро политическата тема на филма в един реалистично интерпретиран сюжет, богат на социални и хуманитарни истини. Жандов стихийно преодолява навеите на схематизма.Яко Молхов, Антония Ковачева, „В памет на Захари Жандов. Снимах само филми, в които съм влюбен“, в-к „Култура“, бр. 6 (2015), 13 февруари 1998.
Сюжет Действието се развива в София, 1941 г. Бившият агроном Витан Лазаров посреща в стопанството си „Земен рай“ своя син Борис – царски офицер, завърнал се от Сърбия. Между бащата – миролюбиво настроен дребен буржоа, сина – фашист, и зетя – комунист, се завързва спор за интересите на България. Зетят, инженер Сава Величков, е член на нелегална комунистическа организация, в която става провал. Полицията арестува жена му Лили. Борис урежда освобождаването на сестра си, но е принуден да подаде оставка. Сава отива при партизаните. София, 1944 г. – в дома на Лазарови гостуват германски офицери. От разговора им Лили научава ценни сведения. Чрез Сава тя ги предава на партизаните и те провеждат успешна акция за набавяне на оръжие. При бомбардировка над София къщата на Лазарови е разрушена. Семейството заминава за село, където Борис е жандармерийски офицер. Тук бащата научава, че прозвището на сина му е „Черният капитан“ и случайно присъства на кървав разпит, воден от Борис. Възмутен, Витан Лазаров удря плесница на сина си пред всички. Партизаните нападат селото и освобождават задържаните антифашисти. Борис е застрелян. Селото празнува. Съветските войски преминават Дунава. Народът посреща Червената армия.
От пиесата към филма Реализацията на сценария „Тревога“ (1951) от режисьора Захари Жандов си поставя амбициозни идейно-художествени задачи. От филма се изисква да осмисли сложността на едно твърде живо в колективната памет на обществото близко минало. Очаква се преди всичко да бъдат показани мащабите и размаха на антифашистката съпротива, да се разкрие нейната идейна основа, да се изгради художествено убедителен образ на героя антифашист. И не на последно място, това трябва да е произведение, чиито професионални качества да са съизмерими със стандартите на тогавашното съветско кино. Веднага следва да се подчертае, че кинематографичните търсения на режисьора-дебютант, особено при неизбежните съпоставки с „Калин Орелът“, се опират върху далеч по-съдържателен драматургически материал. Сюжетната основа е много по-богата на конфликти и драматични човешки характери и предлага чудесен материал за по-сложно психологическо изграждане на образите.
Сценарият се опира върху текста на едноименната пиеса на Орлин Василев, която в онези години критиката сочи като завоевание на следвоенната ни драматургия. Над него първоначално работят Орлин Василев, Захари Жандов и Боян Дановски, но след поредица обсъждания на най-различно административно равнище Боян Дановски се оттегля, а окончателното драматургично решение е поверено на дебютиращия сценарист Анжел Вагенщайн. Той запазва в основни линии фабулата на пиесата без да следва буквално първоизточника и внася допълнителни акценти, чрез които търси по-ясно изразено политическо звучене на материала в духа на изискванията към бъдещата екранизация.
Действието в пиесата е концентрирано около моралната драма на бившия офицер от царската армия Витан Лазаров, а конфликтите са ограничени в рамките на неговото семейство. Героят не приема реалността на войната, както и трайната обвързаност на децата му с актуалните политически практики – синът му Борис е жандармерийски офицер и отявлен главорез, а дъщеря му Лили е омъжена за нелегален комунистически функционер. Затова Витан Лазаров търси убежище в спокойствието на индивидуалната си отчужденост от света на голямата политика. Всичко това е пренесено от пиесата в сценария, но са направени известни фабулни промени и са изместени основните акценти. Витан Лазаров се превръща от царски офицер в пенсиониран агроном, а неговият зет, инженер Величков, е представен като отговорен ръководител на нелегална група. Стремежът на младия драматург е да подчертае и изведе на преден план внушения за „основните движещи обществено-политически сили и събития“, които да са в съзвучие с ортодоксалните политически изисквания към бъдещия филм. Семейната драма трябва да прерасне в епичен апотеоз на антифашистката съпротива – такава е задачата, която пряко обслужва тогавашните партийни постановки. Александър Грозев, Киното в България, част 1 (1897-1956).
Орлин Василев и Анжел Вагенщайн пристъпват към екранизацията на пиесата със съзнанието за необходимостта да преодолеят нейната тясна семейно-морална постройка, в която за сметка на богата лична драма на неутралния Витан Лазаров остават на заден план основните движещи обществено-политически сили и събития. А само тези събития и сили могат и трябва да разкрият типичното в съответните характери, убедително да покажат разслоението на дребната и средната буржоазия прези периода на хитлеристката окупация. Така разрешен, сценарият разчупва рамката на пиесата и осмисля моралната драма чрез обществените събития, без които филмът не би могъл да покаже и да изясни основната идея. Българският филм и критиката, Сб. рецензии / Състав. Александър Грозев.
Също като „Калин Орелът“ „Тревога“ е екранизация на успешна постановка на Народния театър, осъществена от Боян Дановски по пиесата на Орлин Василев. Стефан Савов, изпълнител на ролята на Витан Лазаров и във филма, и в постановката, споделя: „Дори и текстът във филма, с много малки изключения и някои сцени, които имаше във филма, а в пиесата нямаше, беше същият както в пиесата. Така че образът на Витан Лазаров за мене не представляваше трудност, а следователно нямахме репетиции с режисьора. Играех ролята така, както в пиесата. Само че аз никога не забравих, че играя пред апарата. Ингеборг Братоева-Даракчиева, Българско игрално кино, 2013, Сф.
Критика към филма В първите критически отзиви след премиерата на „Тревога“ неудовлетворението е продиктувано най-вече от явната несполука с образите на комунистите. Като смислова и художествена антитеза на т.нар. „отрицателни персонажи“, те изглеждат прекалено бледи и неизразителни. Видно е, че създателите на филма са затруднени както от изискванията тъкмо тези образи да изразяват жизнената привлекателност на „положителните герои“, така и от сковаващите естетически норми и примитивната социологическа оголеност на посланията. Замислени като образи, които трябва да защитават тезата за ръководната роля на комунистическата партия в борбата срещу фашизма, те не надхвърлят функцията си на рупор на определени идеи. Липсата на задълбочена индивидуална психологическа мотивировка при изграждането им, оскъдният драматически заряд, тяхната смислова обремененост с директни внушения са истинската първопричина за художествената им неубедителност, а не само неопитността на дебютантите във филма. Александър Грозев, Киното в България, част 1 (1897-1956).
Публикувани са две статии: „Грешки и поуки“ на Лозан Стрелков и „Необходими изводи за кино критиката“, които оборват рецензиите, появили се непосредствено след премиерата на филма, определили го като художествено неубедителен. И двата текста, излезли месеци след премиерата, изтъкват „големите постижения на филма „Тревога“ от гледна точка на идеологическата му ефективност и се отказват от естетически претенции към него. Още на този етап българската кино критика е разбрала, че оттук нататък филмите ще се оценяват преди всичко съобразно пропагандната им полезност, а не според художествени критерии. Александър Янакиев, в статия с многозначителното заглавие „Механизмите на сплашването“, разглежда полемиката около „Тревога“ като симптоматична за прилагането на определен механизъм на сплашване както на творците кинематографисти, така и на оценяващите работата им кино критици. Проследявайки етапите на осмисляне и преосмисляне на критическите оценки за „Тревога“, Янакиев пише: „Това е първата проява на механизма, който ще действа през следващите десетилетия почти безотказно. Сценарият е следният. Обикновено в някое от многобройните литературни издания се появява редакционна статия или авторски материал от човек, който не е съвсем пряко свързан с киното. Понякога следва полемика, а в други случаи направо се „вземат мерки“ – излизат постановления, решения, спират се филми, прекършват се човешки съдби...“ Ингеборг Братоева-Даракчиева, Българско игрално кино, 2013, Сф
Постижения и новаторство във филма „Тревога“ е важна крачка в професионалното израстване на българското кино. Като реализация той е с няколко класи над „Калин Орелът“. При това става дума не просто за постигането на определени технически параметри - монтаж, изображение и звук. В режисьорския почерк на Захари Жандов се усеща въображението на оригинален творец, който доказва и с дебюта си в игралното кино, че умее да мисли в образи. Още в документалните си филми Жандов демонстрира вкус към визуални решения, в които има настроение и динамика, но също така носят и определена символика. Това качество на режисурата му се откроява и в постановката на масовите сцени в „Тревога“. Те са изградени с размах, непознат до този момент, реализирани са с усет за пластичните възможности на екрана. Операторските решения бележат ново естетическо качество, което сближава българското кино с модерните европейски практики от началото на 50-те години.