Палацо „Пити“ () е внушителен ренесансов дворец във Флоренция, Италия. Намира се в района Олтрарно, недалече от Понте Векио.
Първоначалното ядро на сградата датира от 1458 г. като градска резиденция на банкера Лука Пити.Adriano Marinazzo, "Palazzo Pitti: dalla 'casa vecchia' alla reggia granducale", in Bollettino della Società di Studi Storici Fiorentini, vol. 22, 2014, с. 299–306. През 1549 г. дворецът е закупен от сем. Медичи и става основна резиденция на великите херцози на Тоскана, първо Медичи и от 1737 г. Хабсбург-Лотаринги. След обединението на Италия той играе ролята на кралски дворец за Савойския дом през петте години, в които Флоренция е столица на Кралство Италия (1865 – 1870). През 1919 г. крал Виктор Емануил III го дарява на Италианската държава – оттогава той е държавен музей.
В Палацо Пити се помещава важна група музеи: Палатинската галерия, подредена според критерия на картинната галерия от XVIII век, с шедьоври на Рафаело и Тициан, Монументалните апартаменти, Aпартаментът на Херцогинята на Аоста и Апартаментите на Принца на Неапол (обикновено затворено за туристи), Галерията за модерно изкуство (с творбите на движението на Макиайолите) и други специализирани музеи: Съкровищницата на Великите херцози, посветена на приложното изкуство, Музеят на модата и на облеклото – най-големият италиански музей, посветен на модата, Музеят на порцелана и Музеят на каретите. Дворецът се допълва от Градина „Боболи“ – един от най-добрите примери за италианска градина в света.
От 2014 г. Министерството на културното наследство и дейности на Италия обединява двореца, градината и галерията „Уфици“ в рамките на една администрация, създавайки Галерии Уфици – ново образование със специална автономия.Вж. DPCM 29 agosto 2014, n. 171.
През 2022 г. Палацо „Пити“ има 650 612 посетители, което го прави един от най-посещаваните музеи в Италия.
История Семейство Пити и изграждане
По времето на построяването си Палацо „Пити“ е най-голямата и най-разкошната резиденция във Флоренция.
Лука Пити е съперник на семейство Медичи. Той желае по-забележителна резиденция от тази, наскоро издигната от Микелоцо за Козимо Стари, въпреки че не успява да я завърши поради политическия и икономически колапс, както и поради огромните си дългове. Традицията, предадена от Джорджо Вазари (без други доказателства), гласи, че сем. Пити се обръщат към Филипо Брунелески около 1440 г., избирайки проекта, отхвърлен от Козимо де Медичи за Палацо „Медичи“, защото е считан за твърде грандиозен и предизвикващ завист, и заместен от по-премерения проект на Микелоцо. Легендата разказва, че Лука Пити поисква прозорците на новия дворец да бъдат по-големи от главната порта на двореца на Козимо и дворът да може да съдържа целия Палацо „Строци“ (въпреки че Палацо „Пити“ има само три страни, гледащи към двора, а не четири). Действителната реализация, която има малко общо с трезвостта на Филипо Брунелески (починал 12 години по-рано) и изглежда по-сходна с указанията в трактата De re aedificatoria („Относно изграждането“) на Леон Батиста Алберти, се отнася повече до класическата римска тържественост. Официално архитект е Лука Фанчели, ученик и сътрудник на Брунелески.
Поради проблеми с проекта работата по двореца е временно прекъсната. Това прекъсване е „подпомогнато“ от неблагоприятната съдба на Лука Пити в политиката. Освен това, подобно на сем. Строци, които в надпреварата да надминат Медичите задлъжняват фатално и трябва да оставят част от Палацо „Строци“ недовършена, сем. Пити също се оказва във финансови затруднения и работите са прекъснати през 1465 г. Семейството обаче живее в сградата от 1469 г., и след смъртта на Лука Пити (1472 г.).
Медичите – велики херцози на Тоскана
Впоследствие съдбата на сем. Пити не става по-благоприятна. През 1549-1550 г. Буонакорсо Пити продава Палацо „Пити“ на Елеонора ди Толедо, съпруга на Козимо I де Медичи и дъщеря на вицекраля на Неапол. Елеонора смята Олтрарно за по-здравословен от претъпкания градски център на северния бряг. Тя страда от белодробни кръвоизливи, тъй като е болна от туберкулоза, а децата ѝ също имат лошо здраве (две от тях умират като бебета). Освен това, тъй като е свикнала с придворния живот и светлината на Неапол, тя се чувства задушена от теснотата на Палацо „Медичи“ и структурата с няколко прозорци на Палацо Векио, които са първоначалните ѝ домове във Флоренция.
По този начин дворецът става главната резиденция на Медичите, без всъщност да промени името си. Той дава началото на необикновеното възраждане на квартал Олтрарно, тъй като благородническите семейства в града подражават на великите херцози, като се състезават да построят благороднически резиденции върху току-що създадените ул. „Маджо“ и ул. „Серали“. Самият Палацо „Пити“ е обект на мащабни реставрационни дейности, поверени на експертните ръце на Бартоломео Аманати и Николò Триболо (в допълнение към вечно присъстващия Джорджо Вазари), продължени в началото на века от Бернардо Буонталенти. Други разширения на оригиналната структура са извършени през XVII век: разширение на фасадата на Пиаца „Пити“ (1618-1631) и добавянето на Фонтана на лъва, украсен с короната на Великия херцог на Медичите по заповед на Козимо III (1696 г.).
Дворът на Аманати понякога е сцена за извънредни събития, като например морската битка между двадесет турски и християнски кораба (заради което дворът е наводнен, докато достигне дълбочина от почти два метра) или тържествата за сватбата между Фердинандо I де Медичи и Кристина Лотарингска през 1589 г.
Спорадични допълнения и модификации са правени често от различните обитатели на сградата от други архитекти: например през XVIII век Джузепе Руджери добавя двете странични крила, които обгръщат площада, според вдъхновен от Франция модел на курдоньора.
Лотаринги, Наполеон и Савоя
Франц I Лотарингски не харесва Флоренция и никога не се установява там. Синът му Петер Леополд II е първият велик херцог, който се посвещава на управлението на Тоскана, наред с други неща с големи реформи, които значително модернизират града и държавата. В началото на XIX век дворецът е използван и от Наполеон Бонапарт като резиденция за преминаването му през града по време на неговото управление на Италия. Впоследствие, с връщането на Тосканските Хабсбург-Лотаринги, са извършени различни разширения, включително подреждането на предните кръгови кръстовища и изграждането на вътрешно стълбище от архитекта Паскуале Почанти. Забележителни са произведенията, изпратени от Палацо „Пити“ във Франция по време на наполеоновите грабежи. Според каталога, публикуван в Bulletin de la Société de l'art français от 1936 г., „Житие на Яков“ и „Житие на Муций Сцевола“ от Бонифачо Веронезе са изпратени, но са изгубени по пътя и никога не достигат местоназначението си. „Моисей, пресичащ Нил“ на Паоло Веронезе също е изгубена по пътя. Подобна съдба сполетява „Светото семейство“ на Анибале Карачи, която никога не пристига на местоназначението си. „Портрет на мъж“ от Бартоломеус ван дер Хелст достига Париж и е изложен в Музея на Наполеон, но нейните следи се губят, когато Канова работи за връщането на творбите.
През 1833 г., при Леополд II, части от двореца са отворени за обществеността като музей.
Лотарингите се оттеглят след гласуването, което решава анексията на Тоскана към Пиемонт в процеса на обединението на Италия, като по този начин дворецът преминава в ръцете на Савойския дом.
Виктор Емануил II живее там от 1865 г., когато Флоренция става столица на Италия, до 1871 г., когато се премества в двореца Квиринал в Рим, новата столица. От савойската епоха, наред с други неща, остава в Тронната зала в Палацина дела Меридиана фреската „Геният на Савойския дом представя Италия пред събранието на други нации“ от Анибале Гати.
Съвременна епоха На 22 юли 1952 г. Палацо „Пити“ вижда раждането на италианската висша мода с историческото модно шоу в Бялата зала. Наред с девет модни къщи (Роберто Капучи, Винченцо Фердинанди, Джермана Маручели, Джованели-Шара, Антонели, Вана, Кароза, Полинобер и Йоле Венециани) дефилират и шестнадесет компании за облекло за свободното време и за бутикова мода (Емилио Пучи, Мирса, Аволи, Луиза Спаньоли, Емилия Белини, Габер, Амелия, Бриони, Ефе Дзета, Посенти, Валдитевере, Форменти, Гланс, Елиглао и Теситриче дел Изола). Много младата Ориана Фалачи, изпратена от седмичника „Епока“, разказва вълнуващата история.
След различни реставрации, през 1980 – 1990 г. в двореца са настанени шест музея, разделени на различни изложбени теми: Палатинската галерия и Монументалните апартаменти на белетажа, Музеят на среброто и Музеят на каретите на приземния етаж, Галерията за модерно изкуство на втория етаж и Галерията за костюми в Палацина дела Меридиана. В другите извънмузейни крила има пространства, отваряни само за изложби и събития, реставрационни лаборатории, складове и офиси.
С реформата на Франческини от 2014 г. Палацо „Пити“ влиза под специалното управление на Галерии „Уфици“, с един директор, нает само от Министерството, без посредничеството на началник. Оттогава има промени: тъй като Музеят на каретите е затворен в продължение на десетилетия и маршрутът на Монументалните апартаменти е преоразмерен (става ограничен до една зала като продължение на маршрута на Палатинската галерия), Музеят на среброто променя името си Съкровищница на великите херцози.
Описание
Фасада и двор
Първоначално Палацо „Пити“ има седем прозореца както на първия, така и на втория етаж, и позволява влизане през цели три порти (сред които страничните са превърнати в „коленичещи“ прозорци по време на преструктурирането на Бартоломео Аманати). Фасадата е съставена според фиксиран модул, който се повтаря по ширината на отворите и в разстоянието между тях; умножен по две дава височината на отворите, а по четири – височината на етажите.Capretti F (a cura di), Palazzo Pitti : la casa del Principe, Firenze, Skira, 2013, с. 117
Новост е наличието на площад пред сградата – първият построен площад пред частен дворец във Флоренция, който позволява фронтален и центриран изглед отдолу, според привилегированата гледна точка, определена и от Леон Батиста Алберти. Допирната точка с модела на Палацо „Медичи“ в стил „Брунелески/Микелоцо“ е предната фасада от полегат груб камък, развиващ се в ширина със седем прозореца, с централна порта, която след тъмен проход води в голям двор, водещ до монументалното стълбище към горните етажи.
От 1616 г. започва конкурс за разширяване на частта от сградата на площада, който е спечелен от Джулио Париджи, племенник на Аманати. Париджи извършва разширението на корпуса на фасадата от 1618 г. и то е завършено от сина му Алфонсо Париджи през 1631 г.
През 1560 г. е направено първото разширение на сградата от Аманати, който построява, наред с други неща, внушителния многоетажен двор с оригиналния и безпрецедентен мотив на стъпалата, редуващи се по всички повърхности (мотив, широко разпространен в други европейски дворци, като например Люксембургския дворец в Париж, вдъхновен от Палацо „Пити“).
Подреждането на градините започва още през 1551 г. от Николо Триболо. Оригиналният дизайн на градините е съсредоточен върху централен амфитеатър, който е построен чрез използване на естествената форма на хълма, където често се поставят комедии и трагедии с класическо вдъхновение, като например някои, написани от Джован Батиста Чини, докато декорите са проектирани от дворцовия архитект Балдасаре Ланчи.
През 1565 г. Вазари построява известния Коридор „Вазари“, за да свърже Палацо „Пити“ с Палацо Векио, минавайки през църквата Санта Феличитà, Понте Векио и Уфици.