Умар ибн ал-Хаттаб () е ислямски халиф, вторият и най-могъщ от четиримата Праведни халифи, един от най-влиятелните мюсюлмански владетели в историята.Ahmed, Nazeer, Islam in Global History: From the Death of Prophet Muhammad to the First World War, American Institute of Islamic History and Cul, 2001, p. 34. ISBN 0-7388-5963-X.
Близък сподвижник на ислямския пророк Мохамед, на 23 август 634 г. Умар наследява Абу Бакр като втори халиф на Праведния халифат. Той присъединява към държавата Иран и североизточната част на Африка. Наричан е също Умар Велики и Фарук Велики.
Принадлежи към търговската аристокрация на Мека. Пръв приема титлата „Амир ал-муминин“ (Предводител на правоверните).
Биография Ранни години Умар е роден около 589 година в Мека. Той принадлежи на Бану Ади, уважаван клан на племето курейши, който отговаря за разрешаването на споровете между племената. Баща на Умар е Хаттаб ибн Нуфайл, а майка му е от клана Бану Махзум. Семейството е средно заможно и като младеж Омар пасе камилите на баща си в полето край Мека. Баща му е търговец, известен със своята интелигентност, който е политеист и често се отнася зле към сина си. По-късно самият халиф Умар казва: „Баща ми, Ал-Хатаб, беше безмилостен човек. Той често ме караше да работя много – ако не работех той ме биеше и ме принуждаваше да работя до изтощение.“
Като малък Умар получава известно образование и се научава да чете и пише. Макар че самият той не пише, той става любител на поезията и литературата. Според традициите на курейшите, още в ранна възраст той изучава военни изкуства, езда и борба. Той е висок и физически силен и става известен като борец. Умар е също и надарен оратор и със своята интелигентност и завладяващ характер наследява баща си като арбитър между племената.
В същото време Умар упражнява и традиционното за курейшите търговско занятие. Той предприема няколко пътувания до Източната Римска империя и до Сасанидското царство, където се среща с различни учени и се запознава с местното обществено устройство. От друга страна той изглежда не постига големи успехи като търговец.
Приемане на исляма След като Мохамед започва да проповядва исляма през 610 година, Умар, както и повечето жители на Мека, остро му се противопоставя, като дори заплашва да го убие. Умар решително защитава традиционната политеистична религия на Арабия и става един от най-твърдите противници на Мохамед, като активно се включва в преследванията срещу мюсюлманите. Той е първият, стигнал до заключението, че Мохамед трябва да бъде убит, за да се сложи край на исляма. Той твърдо вярва, че единството на курейшите трябва да бъде запазено и че новата религия предизвиква разцепление и несъгласия сред тях. Убеждението му се засилва, след като част от мюсюлманите в Мека напускат града и заминават за Етиопия.
Умар рязко променя възгледите си през 616 година, малко след заминаването на мюсюлманите за Етиопия. Легендата, предадена от историка от 8 век Ибн Ишак, описва този обрат по следния начин: Отивайки да убие Мохамед, Умар среща своя най-добър приятел Нуаим ибн Абди Аллах, който тайно е приел исляма без неговото знание. Когато Умар му казва, че отива да убие Мохамед, той се стряска и за да отклони вниманието на Умар, му казва първо да сложи в ред собствената си къща, тъй като сестра му и нейният съпруг са приели исляма. Изненадан от това съобщение, Умар отива в дома на сестра си и зет си Саед ибн Заид и ги заварва да рецитират стихове от Корана. Той започва да се кара със зет си, а когато сестра му се застъпва за него, започва да се кара и с нея, но двамата не спират да повтарят: „Може да ни убиеш, но няма да се откажем от исляма“. Чувайки тези думи, Умар удря сестра си толкова силно, че тя пада на пода с разкървавена уста. Виждайки какво е направил, от чувство за вина той се поуспокоява и иска от сестра си да му даде текста, който рецитира. Когато започва да чете, той остава поразен от красотата на стиховете и още същия ден отива при Мохамед със същия меч, с който възнамерявал да го убие, и приема исляма пред Мохамед и неговите придружители. По това време той е на 27 години.
Приемането на исляма от Омар значително укрепва позициите на новата религия в Мека. Умар публично съобщава за смяната на религията си на водача на курейшите Амр ибн Хишам и демонстративно се моли в Кааба според мюсюлманския ритуал, предизвиквайки гнева на Амр ибн Хишам и Абу Суфян ибн Харб. Това засилва самочувствието на останалите мюсюлмани, които започват по-често да демонстрират религията си. Умар дори предизвиква всеки, който се опитва да попречи на мюсюлманите да се молят, но никой не се осмелява да влезе в открит конфликт с него. Според някои автори именно след приемането на исляма от Омар мюсюлманите започва да се молят открито в Масджид ал-Харам. Абдуллах ибн Масуд пише: Приемането на исляма от Умар беше наша победа, неговото преселване в Медина беше наш успех, а неговото управление – благословия от Аллах. Ние не отправяхме молитви в Масджид ал-Харам, докато Умар не прие исляма. Когато той прие исляма курейшите се принудиха да ни оставят да се молим в Масджид.
В Медина Медина става новият център на исляма и религията се разпространява бързо в Арабия. Когато Мохамед пристига в Медина, той нарежда в двойки всеки имигрант (мухаджир) с жител на града (ансар), присъединявайки Умар към Мохамед ибн Маслама, с което ги прави братя по вяра. По-късно при управлението на Умар като халиф, Мохамед ибн Маслама ще бъде назначен на длъжност главен отговорник.
Мюсюлманите престояват в мир в Медина за около година, преди курейшите да съберат армия, която да ги атакува. През 624 г. Умар участва в първата битка между мюсюлмани и курейши край Мека, известна като битката при Бадр. През 625 г. участва в битката при Ухуд. Във втората половина на битката, когато конницата на Халид ибн Уалид напада мюсюлманите в гръб, и с това е напът да преобърне победата на мюсюлманите в поражение, сред мюсюлманските бойци се разпръсва слух за смъртта на Мохамед и много от тях започват да бягат от бойното поле. Умар също първоначално побягва, но като разбира, че Мохамед е жив, отива при него на хълма Ухуд и се подготвя за защита на височината.Serat-i-Hazrat Umar-i-Farooq, Mohammad Allias Aadil, page no:40 – 41 По-късно през годината, Умар участва в кампанията срещу еврейското племе Бану Надир.
През 625 г. дъщерята на Умар – Хафса, се жени за Мохамед.Serat-i-Hazrat Umar-i-Farooq, Mohammad Allias Aadil, page no:42 – 42, Sahih al bukhari По-късно, през 627 г. Умар участва в битките при рова и в при Бану Курайза.Tabqat ibn al-Saad book of Maghazi, page no:62 През 628 г. участва в подписването на договора от Худайбиах, като става един от официалните му свидетели. През същата година Умар е част от мюсюлманската кампания за Хайбар.
През 629 г. Мохамед изпраща Амр ибн ал Аас до Заат ул-Саласал за събиране на подкредпления и после ги придава под командването на Абу Убайда ибн ал-Джара. При него служат и Абу Бакр и Умар, които нападат и побеждават врага.Sahih-al-Bhukari book of Maghazi, Ghazwa Zaat-ul-Sallasal През 630 г., когато мюсюлманските армии се събират за завладяването на Мека, в тях участва и Умар. По-късно през годината, той взима участие и в битката при Хюнаюн и обсадата на Таиф. Той е и с мюсюлманската армия, която потегля за кампанията при Табук под командването на Мохамед, и за него се знае, че дава половината от богатството си за подготовката на това начинание. Умар също така участва в прощалния хадж на Мохамед през 631 г.Serat-i-Hazrat Umar-i-Farooq, Mohammad Allias Aadil, page no:56
Мохамед умира на 8 юни 632 г. Умар, посветеният ученик, не може да възприеме факта, че „пратеника на Аллах“ е мъртъв.as-Suyuti, The History of Khalifahs Who Took The Right Way (London, 1995), p. 54 – 61. Говори се, че Умар обещава да разбие главата на всеки, който каже, че Мохамед е умрял. В този важен момент Абу Бакр се изправя пред мюсюлманската общност с известната си реч, в която казва:
След това той рецитира стихове от Корана:
Като чува това от Абу Бакр – най-старият ученик на Мохамед, Умар пада на колене в мъката си и приема реалността. Мюсюлманите сунити казват, че това отричане на смъртта на Мохамед е причинено от любовта му към него.
Основаване на халифата След смъртта на Мохамед се проявява проблема с наследяването. За мястото начело на общността претендират четирима верни мюсюлмани: Абу Бакр ас-Сидик, Умар ибн ал-Хаттаб, Осман ибн Афан и Али ибн Абу Талиб.
Политическият гений на Умар се проявява първо като създател на халифата след смъртта на Мохамед. Докато се подготвя погребението му, група негови последователи от Медина – ансари, организира събиране в покрайнините на града, ефективно изключвайки тези спътници, известни като мухаджири (преселници), включително и Умар. Умар разбира за това събиране в Сакифа Бани Саада, и заедно с други двама мухаджири, Абу Бакр и Абу Убайда ибн ал-Джара, отива на срещата, вероятно за да прекрати плановете на ансарите за политически сепаратизъм. Пристигайки на срещата, Омар е изправен пред единна общност от племена от ансари, която отказва да приеме ръководството на мухаджирите. Въпреки това, Умар е непоколебим в идеята, че халифата трябва да бъде под контрола на мухаджири. Въпреки че племето Хазрадж е в разногласие, след напрегнати преговори с продължителност един или два дни, Умар брилянтно разделя ансарите на старите им враждуващи фракции на Бану Яс и Хазрадж. Омар решава накрая спора, като поставя ръка върху тази на Абу Бакр като общ кандидат на тези, които са се събрали в Сакифа. Другите на срещата последват примера му, с изключение на Хазрадж и техния водач, Саад ибн Убада, чието племе е отлъчено. За тях се смята, че не представляват сериозна заплаха, тъй като нямат достатъчно мъже от мединските племена като Бану Яс, за да могат незабавно да организират военна гвардия за Абу Бакр.
Създаването на ислямския халифат е едно от най-трайните наследства на Омар, и е трудно да се подцени неговото значение за световната история. Въпреки че самият Умар е описван отделно от собственото си творение, д-р Вилферд Маделунг от Института за изследвания в Исмаили, основан от Карим Ага Хан, в книгата си „Наследяването на Мохамед“ обобщава така неговият принос:
Според различни дванадесетнически шиитски източници и Вилфред Маделунг, Умар и Абу Бакр извършват политически преврат срещу Али в Сакифа. Според една ранна устна версия от първичен източник, Умар и Абу Бакр използват сила, за да си осигурят вярност от Али и неговата партия. В персийски исторически извори основно, писани 300 години по-късно, като например Историята на ал-Табари, се споменава, че след отказа на Али да отдаде почит, Абу Бакр изпраща Умар с въоръжен отряд в къщата на Фатима, в която е събрал неговите поддръжници. За Умар се казва, че са предупреждава тези, които са в къщата, че ако Али не се преклони пред Абу Бакр, той ще запали къщата. При тези обстоятелства Али е принуден да капитулира. Тази версия на събитията, напълно приета от шиитските учени, обикновено се отхвърлят от сунитите, които, с оглед на други версии в тяхната литература, вярват, че Али се заклева пред Абу Бакр без да е принуден. Други сунитски и шиитски източници споменават, че Али не се заклева във вярност към Абу Бакр след избирането му, а шест месеца след смъртта на съпругата си Фатима, което поставя под въпрос историята на ал-Табари. Така или иначе, и сунити и шиити приемат, че Али смята, че Абу Бакр би трябвало да му каже, преди да отиде в срещата с ансарите и това, че по-късно му се заклева във вярност.
Западните учени предлагат различни мнения по отношение на степента на използването на сила от страна на Умар, в опита му за сплашване на Али и неговите поддръжници. Д-р Вилферд Маделунг в книгата си „Наследяването на Мохамед“, минимизира възможната употреба на сила и твърди, че: