Алесандро Фарнезе (; ; * 27 август 1545, Рим, Папска държава; † 3 декември 1592, Арас, Графство Артоа) е италиански благородник, херцог на Парма и Пиаченца и херцог на Кастро от 15 септември 1586 г. до смъртта си. Прекарва по-голямата част от живота си в служба на своя вуйчо, испанския крал Филип II, като от 1578 до 1592 г. е губернатор на Испанска Нидерландия. Дълго време в служба на Испания като командир на Армията на Фландрия, той е един от най-великите кондотиери на XVI век благодарение на своите победи, които оформят политическия строй на Модерна Европа.

Произход Принадлежи към херцогския дом Фарнезе, който управлява в Парма и Пиаченца. Той е единственият законен син и наследник на Отавио Фарнезе (* 1524, † 1586), херцог на Парма и Пиаченца (1556 – 1586) и херцог на Кастро, внук на папа Павел III, и на съпругата му Маргарита Пармска (* 1522, † 1586), извънбрачна и впоследствие узаконена дъщеря на император Карл V и неговата фламандска метреса Йохана ван дер Гейнст, както и полусестра на испанския крал Филип II. Има един брат близнак: Карло (*/† 1545)

Има и поне двама полубратя и четири полусестри от извънбрачни връзки на баща си.

Биография Ранни години

Той е кръстен, заедно с близнака си Карло, който почива преждевременно, в базиликата „Свети Евстахий“ в Рим в присъствието на 19 кардинали и самия папа. Кръстникът е император Карл V, а кръстницата кралицата на Франция Мария Стюарт. Второ шествие се присъединява към кралското шествие, от Палацо Мадама до базиликата, състоящо се от триста гости, които празнуват в Термите на КаракалаGuido Alfani et Vincent Gourdon, Fêtes du baptême et publicité des réseaux sociaux en Europe occidentale, Annales de démographie historique 2009/1 (n° 117), с. 180..

Прекарва първите години от живота си в Парма, където между 1551 и 1552 г. става свидетел на войната между френските и херцогските войски срещу папските и императорските. В т. нар. Пармска война има възможността да се възхищава на упоритостта и военните умения на баща си и да види как действа военният и артилерийски комисар на херцогството Франческо Де Марки – голям експерт по укрепленията и технологиите.

По време на престоя си в Парма получава отлично образование, дотолкова че на 10-годишна възраст успява да напише писмо на латински до чичо си кардинал Алесандро Фарнезе. Момче с преждевременен талант, Алесандро има за преподаватели Джулиано Ардингели, командир на Малтийския орден, Франческо Пачото и Саломоне по науки, и Франческо Луизино д'Удине по литература (въпреки че принцът поставя физическите упражнения на първо място пред умствените).

В испанския двор След Пармската война Отавио Фарнезе следва все по-происпанска политика, отричайки френското приятелство. Вследствие на конвенцията от Гент от 15 септември 1556 г. между Филип II и херцог Отавио, Александро е поканен, и като заложник, в испанския двор в Брюксел, където през декември същата година е придружен от майка си, полусестрата на крал Филип. Посрещането на вуйчо му е топло и Алесандро скоро печели уважението му, като става негов спътник във всяка дейност.

На 21 септември 1558 г. Карл V умира, така че Филип трябва да се върне в Испания, оставяйки Маргарита да управлява Фландрия и вземайки Александро със себе си. Освен с Филип Александро се запознава с друг извънбрачен син, по-късно узаконен, на вуйчо си Карл V – дон Хуан Австрийски, с когото, също поради общата им възраст, създава силно и доживотно приятелство. В испанския двор Александро е посветен в принципите на политическите науки и е възпитан да уважава законната власт и религията. Взима курсове по философия и точни науки в университета в Алкала де Енарес.

Брак

Александро остава в Испания около шест години. Междувременно баща му иска да го ожени за представителка на родовете Медичи или Есте. Филип II е против този брак между италианци, затова решава да го ожени за една от дъщерите си, но Маргарита Австрийска не се съгласява. Тогава се спират на инфантата Мария д'Авиз, най-голямата дъщеря на инфант Дуарте д'Авиз, син на Мануел I. Бракът е сключен в Белгия на 11 ноември 1565 г. През 1567 г. съпрузите се преместват в Парма. Същата година се ражда първото им дете Маргарита, а две години по-късно – наследникът на херцогския трон Ранучо. Въпреки това Алесандро не издържа на безделния живот, на който е принуден. За да се опита да използва максимално времето си, той се посвещава на конна езда, фехтовка и изучаване на военно изкуство.

Битка при Лепанто

Докато Алесандро скучае в Парма, османската опасност става все по-неотложна. През юли 1570 г. османците атакуват Кипър, почти незабавно завладявайки Никозия, но срещат проблеми с венецианската крепост Фамагуста. Разтърсен от тези събития, папа Пий V апелира към цялото християнство за формиране на лига, която да може да се бори срещу османската флота, която става господар на Средиземно море.

На 20 май 1571 г. е постигнато споразумение. Върховен командир на флота е дон Хуан Австрийски, вуйчо на Александро и близък приятел, който веднага пожелава той да е до него. За Алесандро това е възможност, която не бива да се пропуска. Той събира около себе си многобройни членове на семейства от Парма и Пиаченца и тръгва с първия малък контингент, който се присъединява към армията на дон Хуан, качвайки се на кораба в Генуа на 26 юли 1571 г. Други войници се качват в Специя през август. Пармският контингент се състои от 24 господари и 300 войници. Поради разнообразието на компонентите на християнския флот скоро започват да възникват множество трудности при съвместното съществуване. Те са усилени от факта, че възрастните и опитни адмирали са принудени да бъдат наети от 24-годишен младеж без никакъв опит в мореплаването. На 1 октомври ситуацията става взривоопасна. Ако Александро не е успял да успокои гнева на вуйчо си и да възстанови реда сред адмиралите, испанският и венецианският флот са щели да се сблъскат. За тази намеса Алесандро е похвален лично от самия папа.

На 7 октомври, шест дни след това събитие, християнският и османският флоти се сблъскват във водите на залива Навпакт, Гърция. Битката е много ожесточена и Александро отново се отличава със своята смелост и военен опит: когато корабът му е атакуван от три турски галери, той взема на абордаж най-голямата от тях сам, избивайки турци с двуръчния си широк меч; първоначално е последван само от храбрия испански войник Д'Авалос, но след това и останалите се хвърлят в битка и корабът най-накрая е превзет – става въпрос за флагмана, в който се намира съкровищницата на турския султан. Резултатът от сблъсъка е благоприятен за Свещената лига, която разбива много по-големия турски флот, освобождава 15 000 християнски роби, наети като гребци, и слага край на турския експанзионизъм.

На 2 октомври 1572 г. 5000 войници от Свещената лига, водени от Александро, слизат в Пилос, за да превземат местния замък, контролиран от османски гарнизон. През нощта съюзническите войски се изкачват по стръмния склон до турския замък, правят няколко опита да го превземат, но гарнизонът е подсилен от отряди на Метони и обсадата завършва с неуспех, което води до смъртта на 750 души.

След завръщането си Алесандро се връща към стария живот, който води в Парма: за да разбие омразната монотонност на дворцовия живот, той се скита сам и дегизиран през нощта по улиците на Парма и предизвиква двубои с бандите на главорези и бандити, които нападат града. През 1573 г. се ражда синът му Одоардо, бъдещ кардинал. Съпругата му умира на 8 юли 1577 г. и нейната смърт прекъсва последната връзка, която свързва Алесандро с херцогството.

Във Фландрия

През 1577 г. Александро пристига във Фландрия по покана на Филип II и по молба на дон Хуан Австрийски, който е губернатор и командва испанските войски в Осемдесетгодишната война. На 15 декември Алесандро прекосява Алпите, за да не се върне никога повече в Италия.

Испания, въпреки легитимността на претенциите си, поради лошото управление на предишния губернатор Фернандо Алварес де Толедо, херцог на Алба, рискува да бъде изгонена от протестантската фракция начело с принц Вилхелм Орански и подкрепена от Кралство Англия. Първата грижа на Александро е да реорганизира армията – операция, която дава плод на 31 януари 1578 г., когато испанските войски побеждават войниците на Оран близо до Жамблу. Победата е постигната благодарение на дръзките действия на Алесандро, който се хвърля в атаката на левия фланг на противниковата кавалерия, начело на няколко копиеносци, причинявайки катастрофалното им отстъпление, което води до хаос във вражеските редици, позволявайки на дон Хуан да пробие централно. Алесандро действа по собствена инициатива, рискувайки живота си и нарушавайки заповедите. След като победата е постигната, Дон Хуан го скастря приятелски, но веднага след това го прегръща пред войниците. След тази битка ходът на войната се обръща в полза на имперските сили до такава степен, че Орански е принуден да поиска помощ от католика Франсоа д'Алансон, херцог на Анжу.

На 1 октомври 1578 г. 32-годишният дон Хуан Австрийски умира, така че Филип II, считайки Александър за един от своите най-способни и доверени сътрудници, го назначава за генерал-губернатор на Фландрия и Бургундия и за генерал-капитан на армията.

Ситуацията във Фландрия не е от най-добрите, но Александро действа с всички сили, за да не удари дъното. Неговата умереност контрастира с калвинистките ексцесии, които трансформират войните за независимост в религиозни войни. Благодарение на тези негови качества той се превръща в елемент на обединение както за католици, така и за умерени протестанти, които оценяват неговата лоялност, неговата умереност и дисциплината на войските му, които никога не се отдават на грабежи за разлика от тези на войските на Орански и на Франция. През следващите години, съчетавайки ефективни военни действия с умела дипломация, Алесандро успява да утвърди испанския контрол в южната част на страната.

На 17 май 1579 г. с подписването на Договора от Арас католическите провинции признават Алесандро Фарнезе за губернатор, отказвайки се от своите стремежи за независимост в замяна на широки гаранции в края на военните действияYves Junot, Réconciliation et réincorporation dans la monarchie hispanique: l’exemple de Dunkerque au temps d’Alexandre Farnèse, Revue du Nord 2016/2 (n° 415).. Този огромен дипломатически успех е последван от превземането на Маастрихт на 29 юни. Организирайки създаването на Араския съюз от пет южни провинции, които признават властта му, той формализира разцеплението между нидерландските области. Укрепил влиянието си в Ено и Артоа, той последователно завзема повечето градове на Фландрия и Брабант – Турне, Маастрихт, Бреда, Брюге, Гент.

Следващите две години се характеризират с второто назначаване на Маргарита Австрийска за губернатор на Фландрия – назначение, което никога не е било оценено от Александро, който го смята за вредно за неговия престиж и опасно за работата му по умиротворяване на страната. Филип II отменя номинацията на 13 декември 1581 г. Междувременно Франсоа д'Алансон, херцог на Анжу, непрестанно се опитва да завладее региона, но е отблъскван от Александро, който продължава да действа като притегателен полюс за всички умерени.