Битката при Литъл Бигхорн, известна още като „Последната позиция на Къстър“ (), състояла се на 25 юни – 26 юни 1876 г. на територията на днешния щат Монтана, е най-известното сражение от Индианските войни между Съединените американски щати и американските индианци. Обединената сили на лакота (сиуксите) и северните шайени избиват всички членове на пет от ротите на 7-и кавалерийски полк на САЩ (7th Cavalry), включително подполковник Джордж Къстър, двама от братята му и съпругът на сестра му Джеймс Калхун. Пълната победа на индианците обаче само отлага неминуемото им поражение във войната срещу САЩ и окончателното им изпращане в резервати.

Предходни събития През пролетта на 1876 г. хиляди индианци се измъкват от резерватите, в които се пратени в началото на 1876 г., за да се присъединят към общините на вождовете Седящият Бик и Лудия кон (лакота), Двете луни (шайени) и др., които дотогава не са покорени от белите. Американските военни планират летни експедиции, които да принудят индианците да се върнат обратно в резерватите.

Седем пехотни роти и четири кавалерийски под командването на полковник Джон Гибън тръгват на изток от форт Елис, Западна Монтана и започват да патрулират по течението на река Йелоустоун. Петнадесет кавалерийски и пет пехотни роти под командването на бригаден генерал Джордж Крук тръгват на север от форт Фетерман в Уайоминг на 29 май, насочвайки се по посока на река Паудър. Целият 7-и кавалерийски полк на САЩ и две пехотни роти и картечното отделение на 20-и пехотен полк под командването на бригаден генерал Алфред Тери тръгват на запад от форт Ейбръхам Линкълн в Дакота на 17 май. Три роти от 6-и пехотен полк се придвижват от форт Бюфорд на река Мисури нагоре по течението на река Йелоустоун, за да установят склад за провизии и се присъединяват към Тери на 29 май при устието на река Паудър.

Координацията на трите части се проваля след като в битката при Роузбъд на 17 юни Крук е изненадан и победен от голям индиански отряд воден от Лудия кон и отстъпва към форт Мийд. Отстъплението на Крук е значителен фактор, довел до последвалото унищожение на Къстър. Незнаещи за битката на Крук Гибън и Тери се срещат през юни при устието на река Роузбъд. Те формулират план основан на откриването на голяма индианска следа на 15 юни, който предвижда придвижването на полка на Къстър нагоре по река Роузбъд докато обединените колони на Тери и Гибън се насочат към реките Бигхорн и Литъл Бигхорн. Офицерите се надяват да хванат индианците между тези две сили. 7-а кавалерия се отделя от остатъка на колоната на Тери на 22 юни и започва бързо преследване по следата. На Къстър са предложени оръдията, но той отказва с довода, че ще го забавят. Той отхвърля също така предложените две допълнителни кавалерийски роти, защото вярва, че неговият полк може да се справи с всичко, което му се изпречи

Докато колоната на Тери и Гибън се движи по посока на устието на река Литъл Бигхорн, привечер на 24 юни скаутите на Къстър пристигат на възвишение използвано за наблюдение, известно като Враново гнездо, на 23 км източно от реката. На сутринта на 25 юни те му докладват, че са забелязали признаци за разположението на индианското село на 24 км разстояние. Първоначалният план на Къстър предвижда изненадващо нападение срещу селото на следващата сутрин, но пристига доклад, че следата, оставена от войниците му, е открита от вражески настроени индианци. Предполагайки, че присъствието им е разкрито Къстър решава да нападне селото без повече отлагане. Незнайно за Къстър групата индианци всъщност е напуснала лагера и не е вдигната тревога в селото. Скаутите на Къстър отново и отново го предупреждават за размера на селото, по думите на скаут Мич Буйе „Генерале, аз съм бил с тези индианци в продължение на 30 години и това е най-голямото село, за което съм чувал“. Основното безпокойство на Къстър е, че индианците ще се разделят и разпилеят в различни посоки. Командата на Къстър започва подхода си към индианското село по обед и се подготвя за нападение посред бял ден. Към 12:15 ч. Къстър разделя 7-а кавалерия на четири групи:

батальонът на Къстър се състои от 13 офицери и 198 войници и трима цивилни (репортерът Майк Келог и двама скаути); батальонът на майор Маркъс Рино се състои от 11 офицери, 131 войници и повечето от 35 индиански скаути (сиукси, арикара и кроу) и е изпратен нагоре по долината на Литъл Бигхорн, за да предизвика стълкновение; батальонът на капитан Фредерик Бентийн, състоящ се от 5 офицери и 110 войници, е изпратен да претърси съседни долини, което се оказва напразно и го извежда от радиуса, от който би могъл да дойде на подкрепление на Къстъ; последната група е колоната с обоза на полка, която се състои от 2 офицери, 127 войници и 7 цивилни.

Всеки от трите отряда трябва да издири индианските лагери, да ги нападне и да ги задържи на място до пристигането на другите два отряда. Къстър използва подобна тактика в Битката при Уашита през 1868 г.

Индианското село Индианското село на брега на Литъл Бигхорн е необикновено голямо и включва лакота, северни шейени и малък брой арапахо. Преценява се, че селото се е състояло от 949 типита с 900 – 1800 воини. Индианците са вдъхновени от видението на Седящия Бик по време на Танца на слънцето, проведен две седмици по-рано, в което той вижда избиване на американски войници при техен опит да нападнат индианското село.

Битката Атаката на Рино

Отрядът на майор Рино напада първи, след като получава заповеди от Къстър, който е уведомен от скаутите си кроу, че сиуксите са вдигнали тревога. Заповедта е да се преследват индианците и „да се доведат до бой“, но е издадена без точно знание за положението и размера на индианското село.

Силите на Рино пресичат Литъл Бигхорн при устието на днешната река Рино към 15 ч. и незабавно осъзнават, че лакота и шейените са „много и не бягат“. Рино бързо напредва на североизток. На десния му фланг има дървета и реката, но левият му фланг е изложен. Той поставя индианските си скаути на този фланг, но подозира „капан“ и спира на няколкостотин метра от лагера, заповядва да се слезе от конете и да се формира линия за стрелба. В стрелковата линия всеки четвърти войник се заема с конете на другите трима, докато те стрелят. Кавалеристите от линията се разполагат на 5 – 10 м един от друг, офицерите са зад тях, а войниците с конете зад офицерите. След 20-минутна стрелба отрядът на Рино дава само една жертва, но положението започва да се изяснява (Рино оценява, че индианците го превъзхождат числено в съотношение 5:1). Кавалерист Били Джаксън докладва, че към 500 индианци са се събрали за конна атака. Те обръщат изложения ляв фланг отряда на Рино и го принуждават набързо да отстъпи в гората при завой на реката. Тук индианците го „приковават“ и след като дава заповеди да възседнат, да се спешат и отново да възседнат конете, Рино отново избира безредно отстъпление към височините на другия бряг на реката. Отстъплението е объркано и веднага е пресечено от шайенски атаки от близко разстояние. Рино по-късно докладва, че 3 офицери и 29 кавалеристи са убити по време на отстъплението и прекосяването на реката, а още един офицер и 13 – 18 войници са в неизвестност. Повечето от тях са останали в горичката и по-късно мнозина се присъединяват към отряда.

Вярва се, че припряното отстъпление е причинено от смъртта на скаута арикара Кървавия нож, който докато говори с Рино в гората, е прострелян в главата и мозъкът му се пръсва в лицето на майора. Това изнервя Рино и води до безредното му отстъпление през реката. Няколко очевидци твърдят, че Рино е паникьосан в продължение на доста време след смъртта на Кървавия нож. На скалите от другата страна на реката, известни днес като Хълмът на Рино, потресените войници на Рино се съединяват с отряда на капитан Бентийн, пристигащ от юг по сигнал на тръбача Джовани Мартини, който е изпратен от Къстър със съобщението: „Хайде.. голямо село..., бъдете бързи, „донесете пакети“ („пакети“ се отнася до муниции, което означава, че дотогава Къстър вероятно е осъзнал големия брой индианци, пред който е изправен). Пристигането на хората на Бентийн на хълма спасява Рино и подчинените му от възможно изтребление. Към отрядите им се присъединява и МакДугал и обоза. 14-те офицери и 340 войници на скалите се организират в кръгова отбрана и се окопават с каквито инструменти им се намират, включително ножове.

Въпреки че чува силен пушечен огън от север, включително отчетливи залпове към 16.20 ч., Бентийн се съсредоточава върху подкрепата на притиснатия и оредял батальон на Рино, вместо да продължи на север към Къстър. По-късно той е подложен на критика, че не е изпълнил заповедта на Къстър. Към 5 ч. капитан Томас Уайр с една рота тръгва към Къстър, противно на заповедите. Те напредват 1.6 км до днешния рид на Уайр и виждат в далечината индиански конници да стрелят по обекти на земята. До това време, към 5:25 ч. битката на Къстър може би е приключила и според конвенционалното историческо разбиране Уайр е наблюдавал довършването на ранените и стреляне по мъртъвци, но според някои съвременни историци Уайр е наблюдавал бой на днешния хълм Калхун, където е започнало унищожението на батальона на Кеог, с рухването на роти L, I и C след съвместните нападения, водени от Лудия Кон, Белия облак, Жлъчката и други. Другите окопали се роти последват Уайр, но нарастващите индиански атаки срещу рида ги принуждават да се върнат на скалите преди обоза с мунициите да се е придвижил дори на 400 м. Там остават приковани още един ден, но индианците не успяват да пробият тази плътно заета позиция.

Боят на Къстър

Нито един от кавалеристите на Къстър не оцелява, а разказите на индианците са неясни и противоречиви. Неговите 210 войници се сражават с лакота и шейените на 6 км северно от Рино и Бентийн, които чуват гърмежите. След като изолират и пропъждат Рино основната част от воините се насочват срещу Къстър. Пътят на Къстър към неговата „Последна позиция“ остава спорен. Една възможност е, че след като заповядва на Рино да нападне Къстър продължава по течението на река Рино на около 800 м от река Литъл Бигхорн, но след това се обръща на север и се качва на скалите, където скоро самият Рино ще търси спасение. Оттук той може да види нападението на Рино срещу другата страна на селото. Къстър след това поема на кон на север и слиза в пресъхналото речно корито Лековита опашка, което води до реката. Някои историци вярват, че част от отряда на Къстър слиза в коритото, отива на запад към реката и неуспешно се опитва да прекоси в селото. Според някои историци малка група индиански точни стрелци е била разположена на това място. Белият бик твърди, че е застрелял водач, който е паднал от коня си в реката. Други индиански разкази обаче не го подкрепят. Ако това е вярно обаче може самият Къстър да е бил ранен от някой от тези стрелци. Някои индианци твърдят, че един от водачите на тази предна част е бил ранен заедно със знаменосеца на ротата. Кавалеристите е трябвало да слязат, за да качат ранените обратно на конете им. Фактът обаче, че и двете рани на Къстър, които не са в резултат на обезобразяване (куршуми под сърцето и в лявото слепоочие) са мигновено фатални хвърля съмнение върху предположението, че е бил ранен на това място.

Такъв сценарий може да обясни целта на атаката на Рино, която е трябвало да бъде част от тактика на „чука и наковалнята“, като Рино ги държи от юг, а Къстър ги притисне от север. Според някои историци Къстър не се е приближил до реката, а е продължил нагоре през изсъхналото корито и от другата му страна, където постепенно попада под огън. Според тази теория докато Къстър осъзнава сериозността на положението вече е прекалено късно да пробие и да се присъедини към Рино и Бентийн на юг.