Населението на Турция към 31 декември 2024 г. е 85,7 млн. души със средно годишен темп на ръст от 0,34%.Statistics

Възрастова структура

Възрастова структура на населението през годините, според данни на Статистическия институт на Турция: Възрастова структура на населениетоГодинаЧисленостДял (в %) 0 – 14 г. 15 – 64 г. 65 г. и повече 0 – 14 г. 15 – 64 г. 65 г. и повече 1950 38,3 58,3 3,3 1955 39,2 57,2 3,4 1960 41,2 55,1 3,5 1965 41,9 54,0 4,0 1970 41,8 53,7 4,5 1975 40,5 54,7 4,6 1980 39,0 55,9 4,7 1985 37,5 58,1 4,2 1990 34,5 60,7 4,3 2000 29,3 64,0 6,7 2005 27,0 66,2 6,7 2010 25,6 67,2 7,2 2015 24,0 67,8 8,2 2019 23,1 67,8 9,1

Прираст на населението Естествен прираст Тотален коефициент на плодовитост по вилаети в Турция през годините 1980 2013 2014 2015 2021 2023

Година Численост на населението Численост на живородените Численост на починалите Естествен прираст 1990 1 392 000 388 000 1 004 000 3,11 1991 1 390 000 391 000 999 000 3,02 1992 1 388 000 394 000 994 000 2,94 1993 1 385 000 396 000 989 000 2,87 1994 1 372 000 399 000 973 000 2,81 1995 1 368 000 402 000 966 000 2,76 1996 1 386 000 419 000 967 000 2,70 1997 1 317 000 424 000 893 000 2,66 1998 1 318 000 426 000 892 000 2,61 1999 1 313 000 427 000 886 000 2,56 2000 1 307 000 422 000 885 000 2,50 2001 1 323 341 175 137 1 148 204 20,3 2,38 2002 1 229 555 175 434 1 054 121 18,6 2,40 2003 1 198 927 184 330 1 014 597 17,9 2,35 2004 1 222 484 187 086 1 035 398 18,1 2,31 2005 1 244 041 197 520 1 046 521 18,2 2,27 2006 1 255 432 210 146 1 045 286 18,1 2,24 2007 70 586 256 1 289 992 212 731 1 077 261 18,3 3,0 15,3 2,21 2008 71 517 100 1 295 511 215 562 1 079 949 18,1 3,0 15,1 2,19 2009 72 561 312 1 266 751 369 703 897 048 17,6 5,1 12,5 2,10 2010 73 722 988 1 261 169 366 471 894 698 17,2 5,0 12,2 2,08 2011 74 724 269 1 252 812 376 162 876 650 16,9 5,1 11,8 2,05 2012 75 627 384 1 294 605 376 520 918 085 17,2 5,0 12,2 2,11 2013 76 667 864 1 297 505 373 041 924 464 17,0 4,9 12.1 2,11 2014 77 695 904 1 351 088 391 091 959 997 17,5 5,1 12,4 2,19 2015 78 741 053 1 336 908 405 528 931 380 17,1 5,2 11,9 2,16 2016 79 814 871 1 316 204 422 964 893 240 16,6 5,3 11,3 2,11 2017 80 810 525 1 300 258 426 662 873 596 16,2 5,3 10,9 2,08 2018 82 003 882 1 256 282 426 785 829 497 15,4 5,2 10,2 2,00 2019 83 154 997 1 189 939 436 624 753 315 14,4 5,3 9,1 1,89 2020 83 614 362 1 117 942 509 048 608 894 13,4 6,1 7,3 1,77 2021 84 680 273 1 083 336 566 485 516 851 12,9 6,7 6,2 1,71 2022 85 279 553 1 035 795 504 839 530 956 12,2 5,9 6,3 1,62 2023 85 372 277 958 408 525 814 432 594 11,2 6,2 5,0 1,51 2024 85 664 944 937 559 489 361 448 198 11,0 5,7 5,3 1,48 2025 86 092 168 889 598 501 342 388 256 10,3 5,8 4,5 1,39

Етнически състав Населението на Турция се отличава с голямо етническо многообразие. В Турция има два мегаполиса – Истанбул и столицата Анкара.

Историческата ретроспекция на територията на днешна Турция показва, че по-голямата ѝ част през непрекъснат и продължителен период от над 15 века се състои от провинции на Римската империя и Византия, като е наричана по тази си характеристика от самите „турци“ Рум, т.е. на турски „земя на ромеите“ или „римска земя“.

Република Турция, която претендира поне в културен план за правоприемник на Османската империя, наследява многообразие от народности на територията си. Османската империя е теокрация и в по-малка или по-голяма степен наследничка на Византия, даже и в чисто историко-географски план. Още във византийската армия са съществували корпуси от т.нар. туркополи, лека кавалерия, лоялна към кръстоносците, чийто произход би могъл да се търси в средите на стратиотите и акритите, формирали известните византийски банди. След завоюването на ислямските светини Мека и Медина, с изземването на плаща и знамето на пророка и останалите ислямски светини от Селим I (чиято майка е понтийска гъркиня от Трапезундската империя) от египетските мамелюци, османската династия се тотално поевропейчила. Всички валидета без изключение от 16 век насам били европейки. Известно е, че по времето на разцвета на Османската империя (16 – 17 век), до началото на 19 век, името „турчин“ било изключително обидно в рамките на империята, както никога дотогава през старото византийско време. Освен това за мюсюлманите в Османската империя по това време бил забранен достъпа до държавното управление и военна служба (да са членове на дивана и на еничарския корпус). През 17 век с властта на османците се разпореждала Кьосем Султан, нещо нечувано в тюркския средноазиатски свят. Единственото зарегистрирано, и при това изкуствено, заселване на огузки племена в района на Мала Азия (на която племенна общност според пантюркистката концепция претендират да се наследници днешните турци), било предприето по време на управлението на султан Ахмед II.

В този контекст, до началото на 19 век, да се търси пантюркистка основа в Османската империя е non sens, още повече, че имперските ѝ амбиции са насочени към районите на Кавказ, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет и Северна Африка, но не и към Средна Азия, като основните външнополитически съперници на Османците са Хабсбургите и Сафавидите.

Етимология на етнонима „турци“ в българския език и книжнина Името на турците се появява в българската книжнина едва през втората половина на XVIII век. Дотогава, за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите „агаряни“ и „измаилтяни“, което ще рече че османските мюсюлмани са алегорично чада на библейската Агар, робиня на Авраам, и техния син Исмаил, т.е. че те са рожби на кръвосмешение или верско престъпление . В този книжовен и исторически контекст се поставя и въпроса за произхода на османците, т.е. не на членовете на управляваща империята османска династия, а на първите османски войни тръгнали от Сьогют. Антрополози и историци, изследователи по темата (Арнолд Тойнби, Стивън РънсиманАнглийският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през еконимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед за да направи впечатление и да привлече към османската кауза гръцките си поданици, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за сулджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в стеблото му. В своя фундаментален труд „Изследване на историята“, Арнолд Тойнби привключва османската империя и култура къмто византийската източноправославна цивилизация. , като терминът „тема“ произхожда от означението на отделните малоазийски провинции на Византия) намират османските корени в окончателно отритнатата от Палеолозите и приела исляма като външна маскировка стара военно-поземлена византийска аристоркрация от Мала Азия (виж и иконоборство). До кърджалийското време, спрямо мюсюлманите в Османската империя са се използвали епитети като „варвари“, „асирийци“, „неверници“, „езичници“, „дяволи“, „безбожници“, „сарацини“, „проклети“, „зверове“ или „сластолюбци“. В апокрифната книжнина като техен символ е определяна змията, която в християнската митология е натоварена с много отрицателни внушения, включително и от времето на богомилството, което проповядвало, че от всички земни божии твари, единствено змията било позволено да се убива .

Първият опит за унифициране на турците като нация е на т.нар. младотурци, които „обявяват“ съществуването на османска нация. След краха на Османската империя в Първата световна война, Мустафа Кемал Ататюрк като „баща на турците“ полага основите на днешната турска държавност, която на практика наследява в Анатолия един „врящ котел от народности“, обозначаван с етнонима „турци“. Най-големия проблем при представяне на етническата картина на съвременна Турция идва от неуяснеността на етническо понятие „тюрки“, под което твърде често неспециалисти вкарват народностни групи, които имат само епизодични сношения с огузките праотци, на които съвременните турци претендират да са потомци (виж Туран и тураниди).

По официални статистики на територията на Турция живеят приблизително 25 основни етнически групи, като сред малцинствата от 74 милионното население преобладават кюрдите. Немалък е броят на арабите, гърците и арменците. Етнографската статистика допълнително се усложнява от обстоятелството, че Османската империя е теократична държава и не отчита броя на населението по народностен признак, а по религиозен. Отделно от това, извършваните преброявания в империята са продиктувани от налагането на фиска, т.е. те не отчитат поради естеството си броя на жителите, а броя на домакинствата. През 19 и 20 век последователно османската държава губи балканските си територии, и това е така до Лондонския мирен договор. През този период, най-вече по религиозни подбуди, голям брой население напуска т.нар. румелийски територии на империята, като се установява в Истанбул и вътрешността. Процесът продължава и през втората половина на 20 век – виж възродителен процес, войни в бивша Югославия и т.н.

Според приблизителни данни от 2008 година, вариращи в твърде широки граници, етническият състав на населението в Турция е: между 50 и 60 000 000 „турци“, от които поне 3 500 000 „турци, изселници от България“. между 10 и 15 000 000 кюрди, основно в Югоизточен Анадол. между 3 и 6 000 000 зази (2008) /от арийски, или по-точно ирански произход/ . 2 000 000 – бошняци. 1 500 000 – лази, основно в района на Трабзон. 1 300 000 – албанци. между 870 000 и няколко милиона араби. между 700 000 и няколко милиона цигани. между 600 000 и няколко милиона помаци – виж Помаци в Източна Тракия. между 80 000 и милион грузинци. между 40 000 и 70 000 арменци. 17 600 евреи. 2500 гърци. няма точни данни за т.нар. латинци (потомци на средновековни авантюристи и колонизатори от латински произход по крайбрежието) и други народности, но се предполага, че са над милион. различни други етнически групи (абхазци, азери, алевии, амшенци, асирийци, бекташи, езиди, зейбеци, казълбаши, караити, карамани, каракалпаци, кримски татари, лахлухи, марийци, ногайци, нохийци, осетинци, печенеги, татари, туркмени, садзи, сургучи (гагаузи), убиги, юруци) – поне няколко милиона.

Произход