Косово е историческа област. Предполага се, че името произлиза от славянското наименование на една птица, доста разпространена там – кос.The name Kosovo. Dr John-Peter Maher, Professor Emeritus of Linguistics, Northeastern Illinois University

От древността до Средновековието

През IV и III век пр. Хр. тази територия е обитавана от тракийско-илирийското племе дардани като част от Илирия. През 160 г. пр. Хр. Илирия е покорена от Рим и до 59 г. пр. Хр. е отделна провинция в рамките на Римската империя. През 87 г., след реформите на император Диоклециан, Косово става част от провинция Горна Мизия.

През VI и VII век наред с други части от Балканите е заселено от славяни. Към средата на IX век Косово става част от Първата българска държава, което води до утвърждаване на християнството и славяно-българската култура в областта. През 1018 г. Византия си възвръща властта върху тази територия.

В края на 11 век започва сръбското проникване в областта. Към края на 12 век в северозападно Косово е пренесен духовният център на сръбската средновековна държава, управлявана от Неманичите. От средата на 13 век седалището на сръбската църква вече е в Печ, в западната равнинна и най-плодородна част от областта, наричана от сърбите Метохия, където днес са многобройните светски и църковни паметници от периода на управление на последните Неманичи. Конкретният повод за преместване на сръбския църковен център в Печ е пожар, следствие от системните унгарски католически нападения над православни храмове в сръбските земи, при които изгаря предишният автокефален храм на сръбската църква в Рашка. Сръбските поселения от това време в областта достигат до линията Призрен – Прищина, като не я преминават на юг и изток. Последният сръбски град на югоизток в областта е Звечан.

По времето на Стефан Душан Призрен е светски център и столица на държавата, където между другото е погребан и самият цар. След образуване на Душановото царство Косово става неразделна част от новата държава. Със смъртта на цар Стефан Урош в края на 1371 г. царството се разпада на етнически признак. При поделяне на царството Косово попада под властта на Вук Бранкович (70-те години на XIV в.), като родово владение на Бранкович.

През 1389 г. в известната битка на Косово поле войската на сръбския владетел княз Лазар Хребелянович е победена от армията на Мурад I. Цялата територия на днешно Косово е завладяно от Османската империя окончателно през 1455 г.

Същинско Средновековие Косово е окончателно включено в Рашка на Неманичите заедно със Северна Македония и Скопие в края на 13 век по времето на крал Стефан Милутин и кралица Анна Тертер (1284 – 1299), като съставлява неразделна част от Душановата империя през цялото ѝ съществуване от 1346 до 1371 година.

През 1389 г. в известната битка на Косово поле в състава на войската на княз Лазар Хребелянович, която е победена от еничарските сили на Мурад I, участва и косовският владетел Вълкашин Бранков.

В състава на Османската империя (1455 – 1912)

Косово е в състава на Османската империя от 1455 до 1913, в началото като част от румелийския вилает, а от 1877 г. е отделна османска провинция (Косовски вилает). Първоначално територията на днешно Косово е влизала административно в състава на Призренския, а по-после на Вълчитрънския санджак.

Въпреки налагането на мюсюлманско управление в областта, голям брой християни продължават да живеят и дори до някаква степен да преуспяват в Османската империя. Малко след началото на османското владичество започва процес на ислямизация, който продължава поне един век, и първоначално е съсредоточен в градовете. През целия 18 век православни християни напускат косовския район. Крайният резултат на четири и половинвековното османско владичество е забележително намаляване на по-рано доминиращия славянски християнски демографски елемент в Косово. От друга страна, много славянски водачи като Синан паша приемат исляма и заемат високи позиции в османското централно управление и войска. The Balkans. From Constantinople to Communism. Dennis Hupchik.

През 17 век албанското население в областта, първоначално съсредоточено в Метохия, нараства. Причина за този процес, който започва осезаемо да се усеща след 1689, е, че сърбите и българите като християни и подопечни на Печката патриаршия са окуражени и подкрепят Австрийската империя във войните ѝ срещу Османската империя. Между впрочем немалък е броят и на албанците-католици от областта, които по това време застават на страната на християнските сили. Процесът на масово изселване на християнското население от областта /бягащо от отмъщение, заради подкрепата си за австрийските войски/ набира сила след Карпошовското въстание, който процес се адмирира от австрийските власти, които от своя страна търсят лоялни поданици за федерати – защитници на имперската граница откъм Унгария.

През 1871 г. в Прищина се състои среща на сърбите от областта, в която се обсъжда вероятното повторно превземане и приобщаване на Косово и останалата част от „Стара Сърбия“, а Сръбското княжество вече е изготвило планове за експанзия към териториите на Османската империя. Според мирното споразумение от 1878 г. градовете Прищина и Косовска Митровица се поставят под сръбски контрол, извън юрисдикцията на Османската империя, докато за останалата част от Косово се запазва османската власт. В отговор на това етническите албанци формират Призренска лига, имаща за цел политическо обединяване на албанците в рамките на Османската империя.

Албанците за първи път настояват за автономия на Косовския вилает през 1896 г.Свободен гражданин - дигитално копие - 11/12/1896, No. 21, стр.3 Политиката на младотурския режим на османизация на народностите в империята кара косовските албанци да се вдигнат на няколко въстания в периода от 1909 – 1912 г..

Към края на 19 век албанците са мнозинство в областта, задминавайки по брой сърбите, българите, турците и другите етноси, взети заедно. Съотношението е валидно за сегашните територии на Косово и Метохия, но не и за цялата тогавашна османска провинция. Според Стефан Веркович арнаутските поселища дълбоко се вклиняват в северозападна посока извън областта, разцепвайки като с клин на две българските от сръбските поселища в Косово.

През войните от 1912 – 1918 През 1912 г., през Балканските войни, по-голямата част от Косово е завладяна от Сърбия, а Метохия става част от Черна гора. Местното албанско население масово напуска провинцията, а сръбските власти планират реколонизация ú.Elsie, R. (ed.) (2002): „Gathering Clouds. The roots of ethnic cleansing in Kosovo. Early twentieth-century documents“ . Dukagjini Balkan Books, Peja (Kosovo, Serbia). ISBN 9951-05-016-6 Множество сръбски семейства се заселват в Косово, мъчейки се да уравновесят съотношението между албанци и сърби. Окончателното решение за статута на провинцията е дадено през май 1913 г. след подписването на Лондонския договор .

По време на Първата световна война Косово е завладяно от войските на Централните сили. По силата на Тайната българо-германска спогодба югоизточната част от областта преминава към Царство България. По-късно българската зона в Косово са разширява за сметка на австрийската. Австро-Унгария оказва безрезервна подкрепа и попечителство на албанското население в областта. Осъществената по това време с подкрепата на българските военни власти Научна експедиция в Македония и Поморавието недвусмислено доказва предходните сведения за българския характер на славянското население в областта, находящо се южно и източно от линията Призрен – Прищина.

През 1918 г. се формира Кралство на сърби, хървати и словенци и Косово по силата на Версайската мирна система от договори става част от новообразуваната държава.

Междувоенен период и Втора световна война

През периода 1918 – 1929 г. сръбското население в района нараства за сметка на несръбското. В Сърбо-хърватско-словенското кралство Косово е разделено на четири:три части влизат в състава на администрирани от сърби области, а четвъртата (Северна Метохия) – от черногорци. През 1929 г. Косово е разделено между Зетска бановина (на изток), Вардарска бановина (на югоизток със столица Скопие) и Моравска бановина (на североизток със столица Ниш).

При разделянето на Югославия от силите на Оста от 1941 до 1945 г. голяма част от територията ѝ е предадена на окупираната от Италия – Албания, северната част на областта – на окупираната от Германия – Сърбия и югоизточните части – на България.

Косово като част от Втората Югославия (1945 – 1996) След края на войната и установяването на комунистическия режим на Тито през 1946 г. Косово получава статута на автономен район в Сърбия, а през 1963 г. става автономна провинция. Комунистическото правителство не разрешава завръщането на много от бежанците, докато в същото време продължават етнически мотивираните арести и убийства, кулминацията на които е Тиварското клане, където 3 – 4 хиляди косовски албанци са избити с картечен огън.

С приемането на новата югославска конституция през 1974 г. Косово получава фактическо самоуправление. Правителството на провинцията въвежда албанска учебна програма в училищата в Косово, набавени и поставени в употреба са множество учебници от управляваната по това време от Енвер Ходжа Албания.

През 1980-те години на 20 век напрежението между албанската и сръбската общност в провинцията нараства драстично. Reuters 1986-05-27, „Kosovo Province Revives Yugoslavia's Ethnic Nightmare“Christian Science Monitor 1986-07-28, „Tensions among ethnic groups in Yugoslavia begin to boil over“ Албанската общност се застъпва за една по-голяма автономия на Косово, докато сърбите настояват за сближаване със Сърбия. В този момент няма голямо желание за присъединяване на провинцията към Албания, тъй като последната е управлявана от сталинистки режим и има значително по-нисък жизнен стандарт от този на Косово. През март 1981 г. започват протестите на косовските студенти от албански произход, чиято цел е Косово да стане република в рамките на Югославия. Тези протести бързо се разрастват до размирици, съпроводени с прояви на насилие; в тях участват около 20 хиляди души в шест града.

Същевременно неалбанците, живеещи в Косово, твърдят, че са подложени на дискриминация, тъй като местните власти за поддръжка на реда /съставени от албанци/ не наказват докладваните им престъпления срещу тях (терминът етническо прочистване обозначава и тези действия).

Вероятно най-опасното от политическа гледна точка оплакване на неалбанското население е, че то е пренебрегвано от комунистическото управление в Белград.New York Times 1987-06-27, „Belgrade Battles Kosovo Serbs“ През август 1987 г. по време на залеза на комунистическия режим в Югославия Косово е посетено от Слободан Милошевич, по това време изгряващ политик. The Economist, 5 юни 1999, U.S. Edition, 1041 words, „What's next for Slobodan Milošević?“ Той се обръща към сръбския национализъм, за да осигури подкрепа на политическата си кариера. На митинга по случай годишнината от битката за Косово пред привлечената от него многолюдна тълпа той обещава тържествено на косовките сърби: „Никой вече няма да ви посегне“. Така Милошевич мигновено се превръща в герой в очите на косовските сърби, а до края на годината поема контрола на сръбското правителство.