Баладата е поетическо лирико-епично произведение с фантастичен сюжет, обикновено от народните легенди и предания.Балада. Речник на българския език. Институт за български език на БАН [онлайн издание]. Спецификата на баладата се състои в прекрачване на установените социални и морални граници, което води до тайнствена намеса на външни, най-често – злокобни – сили. Класическата представа за баладата я свързва с пеене, често с музикален съпровод и танци.
Значения на термина В националните езици съществуват различни значения на термина балада. Паралелно с това произведенията, които днес се смятат за балади, имат различни исторически корени. Освен като лирико-епично произведение с фантастичен сюжет със своите разновидности на народна и литературна балада, понятието притежава богати нюанси в европейските езици, включително.:
В най-общ смисъл: съчетание от думи, предназначени за някаква мелодия, включително безсмислени стихове в съчетание с позната мелодия Песен с повествователен характер. Първоначално такива са имали вокално-инструментален съпровод към някой танц С уточненията шотландска балада, френска балада, насочващи към строгите характеристики на жанра в отделната национална традиция. Баладичната опера – типично английска форма, съчетаваща драматичен диалог с музика и песни. Баладните строфи обикновено са редуващи се ямб тетраметър и ямб пентаметър, въпреки че това не е задължително. През втората половина на ХХ век в България терминът „балада“ приема значението на популярна песен с романтичен или сантиментален характер, най-често в бавно темпо. Практически всяко вокално или инструментално произведение с повествователен характер може да се окачестви като „балада“.
Във всички употреби на понятието до днес продължава да се съдържа идеята за песен, изпълнявана пред широка публика.
Западноевропейски типове балади Баладата се заражда през XIII в. в Южна Франция отначало като жанр на рицарската поезия. На британска земя се появява към края на Средновековието, вероятно през XV в., когато менестрелите, чието социално положение и търсене рязко спадат, започват да предлагат на по-широка публика своето разказваческо изкуство, като използват народни песни, опиращи се върху симетрично изграден сюжет в опростени четиристишия.
От XVIII в. започва събирането и издаването на народни балади. В епохата на Романтизма (кр. XVIII – XIX в.) жанрът се превръща в знак за уникално народно творчество, паметник на героичното минало и отразител на народния дух. Редица автори популяризират баладата чрез свои преработки и оригинални творби: в Германия – Йохан Волфганг фон Гьоте („Горският цар“), Фридрих Шилер („Ръкавицата“), Лудвиг Уланд („Проклятието на певеца“), в Шотландия – Робърт Бърнс, в Англия – Самюъл Тейлър Колридж, в Русия – Василий Жуковски („Светлана“), Алексанър Сергеевич Пушкин („Песен за мъдрия Олег“), Михаил Лермонтов („Бородино“), в Полша – Адам Мицкевич (сбирката „Балади и романси“).
Пръв пример за баладична опера е „Операта на просяка“ (1728) на Джон Гей, която е вдъхновила кабаретните опери от 20 век на Бертолт Брехт и Курт Вайл.
На Балканите В творчеството на балканските народи се срещат множество сходни мотиви и образи. Това говори за древните корени на баладата на Балканския полуостров, както и за популярността на този род песни. Широко разпространен е мотивът „вградена невяста“, срещащ се в български, сръбски, румънски, гръцки балади. Той е вариант на общия мотив за вграждане на сянка – заздравяване на строеж чрез жертва. Засяга темата за постройка (мост, църква, манастир), която денем се гради, а нощем се руши по необясними причини. За да се свали прокобата, се действа според древно поверие – да се „вгради“ жив човек или неговата сянка в строежа. Вграждането обикновено се осъществява против волята на вградения, понякога дори без неговото знание. Вграденият човек (най-често любима или млада съпруга на някой от зидарите) умира скоро след неговото вграждане. Пример за българска балада, развиваща този мотив, е „Троица братя град градяха“. В румънския фолклор е широко позната легендата за Майстор Манол, в гръцкия – баладата „Мостът на Арта“.
Българските автори черпят, както от постиженията на европейските творци, така и от традицията на народните балади. Жанрът е престижен още през Възраждането. В него творят автори, като Найден Геров – „Стоян и Рада“, Райко Жинзифов – „Кървава кошуля“. След Освобождението на България и през ХХ в. баладата продължава да бъде популярен жанр (Иван Вазов – „Клепалото бие“, „Кулата“, „Легенди при Царевец“, Пенчо Славейков – „Чумави“, „Неразделни“, Кирил Христов – „Русалка“, Асен Разцветников – „Удавници“, Николай Хрелков – „Среднощна коситба“, Младен Исаев – „Балада за живата песен“).
В българската традиция се говори, както за народни балади (фолклорни песни с фантастични мотиви), така и за авторски / литературни балади. Често литературната балада развива мотиви и образи, почерпени от фолклора (напр. ранения, но неумиращ юнак/герой, дивите животни и самодивите в „Хаджи Димитър“ от Христо Ботев), или представлява авторска преработка на народна балада (напр. „Изворът на Белоногата“ от Петко Славейков или „Чумави“ от Пенчо Славейков).
Вижте също
Джаз Минезингер Хала „Миорица“ - влашка и молдовска пасторална балада Куртоазия Момчил войвода Кабаре „Балада за Нараяма“ – японски игрален филм от 1983 г. Джоузеф Ритсън
Бележки
Категория:Музикални форми Категория:Поетични жанрове