Свети Георги (ротонда в София)

„Свети Георги“ е православен храм, построен в късната античност в архитектурната форма на ротонда, в българската столица София. Намира се във вътрешния двор между сградите на хотел Балкан и Президентството на ниво с няколко метра по-ниско от съвременните софийски улици. Смятана за най-старата запазена сграда в града, тя е построена в началото на IV век, не по-късно от времето, когато София е била резиденция на императорите Галерий и Константин Велики. В храма се извършва ежедневно православно богослужение на древния литургически език на православните славяни – старобългарски, като песнопенията се изпълняват в характерното за древната православна църква – източно църковно пеене, известно като българско и византийско.

Въпреки неголемите си размери този паметник е подобен на ротондата „Свети Георги“ в Солун. Носещ духа на раннохристиянската епоха и българското средновековие храмът-ротонда има внушително въздействие и е изследван и привлича православната и католическа църковна общност, видни учени, културни деятели и мнозина обикновени поклонници и туристи. Тук в извънредни случаи се провеждат тържествени военни церемонии и се изнасят концерти с православна и класическа музика.

История Църквата е част от по-голям археологически комплекс. Зад апсидата се намират част от някогашна римска улица със запазена канализация, основите на една голяма трикорабна базилика, вероятно обществена сграда и на по-малки сгради. Едната от сградите има римска отоплителна система „хипокауст“. Плочките, повдигащи пода могат да се видят и днес. Специалистите я определят като една от най-красивите постройки в т.нар. „Константинов квартал“ на Сердика-Средец, където е бил дворецът на император Константин Велики.

Първоначалното предназначение на сградата е предмет на различни предположения и не е напълно ясно. Богдан Филов предполага, че тя първоначално е баня, смятайки инсталациите под пода за хипокауст, но по-късно е установено, че те са предназначени за проветрение. Основните съвременни предположения са, че сградата е строена като мавзолей или мартирий или като обрядна зала. Тя е превърната в църква през VI век.

По-късно тук са се съхранявали светите мощи на небесния покровител на България – свети Иван Рилски и според преданието са излекували византийския император Мануил I Комнин. Мощите са заграбени от унгарците в 1183 г., по времето на крал Бела III, когато заедно със сърбите нахлуват в Средец, разрушават и разграбват града. Пренесени са в столицата Естергом, където католическият епископ се отнесъл непристойно с тях и в последствие онемял. Скоро след това са върнати в България през 1187 г. Мощите отново "почивали" тук в 1469 г., когато са били тържествено пренасяни от Търновград към Рилския манастир. Първоначално тук е погребан и сръбският крал-светец Стефан Милутин, чиито мощи по-късно са пренесени в църквата Свети Крал (днешната катедрала „Света Неделя“).

Това е един от двата храма в София, които с особена почит отбелязват 26 май, деня на софийския мъченик Св. мчк Георги Софийски Най-нови. Неговият гроб е външно от северната страна на главната апсида. Другият такъв храм е параклисът в двора на Александровска болница, построен на мястото, където мъченически е убит от османските поробители. Шествието в памет на светия мъченик се провежда всяка година в навечерието на празника, 25 май.

През османското владичество в 16 век църквата е преустроена на джамия. В средата на 19 век заедно със Света София и строената за джамия сграда на днешния Археологически музей е изоставена от мюсюлманите. Не след дълго българите-християни отново ѝ връщат старото предназначение на православен храм.

Като действащ храм се споменава от Владислав Граматик в разказа му за пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилския манастир през лятото на 1469 г. В него те са изложени на поклонение в продължение на шест дни. По това време църквата е и митрополитска катедрала, в която се намират мощите и на свети крал Стефан Милутин. В житието на свети Пимен Зографски (XVI в.) също се споменава за църквата, в нея светецът учи иконопис шест години. След това при султан Селим I ротондата е превърната в джамия, наречена Гюл-джамаси. Стенописите били заличени с бяла мазилка и заменени с растителни мотиви.

След Освобождението на България от османско владичество тя е изоставена и занемарена. Едва при смъртта на Александър Батенберг е пригодена за временен мавзолей, в който били поставени тленните му останки, докато бъдат пренесени в специално построения за него мавзолей през 1898 г. През 1915 г. ротондата е изчистена от всичко, прибавено в нея при превръщането ѝ в джамия. Съборено е минарето, вътрешната мазилка е премахната и се открива средновековната живопис, състояща се от три пласта.

По време на атеистичното комунистическо правителство, от 1945 г. честването на Св. Георги Софйски Най-нови в храма е прекратено. Възстановено е 70 години по-късно, на 25 май 2016 г., по инициатива на духовници и лекари и с благословението на Негово Светейшество Неофит, митрополит Софийски и патриарх Български. В този ден литийно шествие в памет на светия мъченик започва след вечерното богослужение в параклиса в Александровска болница и продължава по централните софийски улици, преминавайки през бул. „Пенчо Славейков“, бул. „Витоша“, пл. „Св. Неделя“, ул. „Съборна“, и достига до ротондата „Св. Георги“, където почиват мощите на светеца.

Архитектура Ротондата е по римски внушителна, но съобразена с мащаба на града и е част от голям античен имперски комплекс сгради от 3 век усъвършенстван и в началото на 4 век при Константин Велики, устройвана е и в 6 век при император Юстиниян Велики. Построена е от червени печени тухли, с усложнен симетричен план с 6 зали. В ротондата се влизало през два вестибюла – първия овален (изчезнал, днес върху него е хотела) и втория кръстовиден (запазени са стените му). Четири едри пиластъра, изградени в четирите ъгъла на вътрешното почти квадратно пространство, доказват кръстовидното му полуцилиндрично сводесто покритие. Вторият вестибюл води към трително преддверие, двата му странични дяла – към фланкиращи главното кубично тяло правоъгълни помещения с апсиди (свързани с главната зала със засводени входове, покривните сводовете на които не са оцелели) и централния – към самата ротонда, която представлява централно-куполен градеж с кръгъл план върху квадратна основа с 4 полукръгли ниши в ъглите и квадратна екседра на изток към античната улица. Куполът стъпва върху барабан пробит от осем цилиндрични прозореца и се издига на 13,70 м от пода. Широка е 9,50 м в диаметър.

В общата архитектурна композиция на целия ансамбъл, ротондата е най-високата и най-внушителна монументална доминанта. Вътрешното пространство е реализирано с простота и едрина на формите и обемите. Квадратното олтарно помещение, четирите симетрично разположени ниши, главният вход на западната стена и няколко издължени прозореца усилват впечатлението на пространствена едрина.

Полукръглите ниши са оформени диагонално симетрично. Източните ниши са по-големи от западните, но последните са по-високи. Формата на източните ниши надвишава полукръга и е подковообразна. В тях са вградени по един полукръгъл малък басейн с радиус 1,40 м. Дъното на басейна е с 50 см по-ниско от пода, а горната му част е 50 см издигната над пода. Подът на ротондата е бил изграден върху стълбчета образуващи т.н. хипокауст. Хипокаустната система се състои от четвъртити стълбчета, изградени от почти квадратни тухли (20 на 30 см големи) на дълбочина 1,35 м под подовата основа, стъпили направо върху земята на разстояние от 50 см до 1 м, отгоре били свързани и образували успоредни аркади. Хипокаустът е и вентилационна система построена поради силната подпочвена влага.

Куполът на ротондата е разрушаван два пъти. Възможни причини за това са: земетресения предвид високата сеизмичност на района на София, ерозия в годините и от климата или варварските нашествия на вестготи в края на IV в. и хуни през V в., от които градът и архитектурният ансамбъл силно пострадали, но не и при включването на Сердика в българската държава в 809 г., когато след кратка обсада ключовете на града са предадени на кан Крум доброволно от първенците му без той да е щурмуван от българския владетел.

Пространствената композиция на Ротондата въздейства силно монументално по римски, особено интериорът ѝ, макар с липсващи днес мраморни облицовки. Внушението е подобно на това в римо-византийския храм Сан Витале в Равена, въпреки по-малките, добре съобразени с мащаба на Сердика, размери на софийския паметник.

Стенописи Запазени са във фрагменти 5 слоя стенописи: първият – от VІ век римско-византийски с растителни мотиви, запазен е малък фрагмент в северозападната ниша; вторият – български с ангели от края на ІХ или началото на Х век, състоящ се от два фриза – горен и долен. В северната част на горния фриз са се съхранили фрагменти от фигури на шест летящи ангела, както и главата на един ангел. В долния фриз пространството между осемте прозореца били изобразени шестнадесет пророци. От тях са се съхранили само фрагменти от фигурите на трима пророци и ореола на четвъртия. Третият слой стенописи е византийски от края на ХІ и началото на ХІІ век с изображенията на няколко светци, широк фриз с фигурите на шестнадесет пророци под купола и фрески изобразяващи Възнесението, Успение Богородично и др. Той има смесен състав, в него влизат останки от първия фриз от Х век (фигурите на тримата пророци на северната стена и ореола на четвъртия). Другите дванадесет пророци се отнасят към времето на византийското изписване на ротондата, явно в ХІІ век стените на Ротондата били наново замазани и покрити със стенописи. Но преди ХІV век под овала на купола, фресковата мазилка в съседство с местата на повредата явно пострадала и по-късно започнала да се отлепва, разкривайки първоначалните изображения на тримата пророци. Върху останалата повърхност под прозорците в пространството над нишите и в горните части на нишите са разположени евангелски сцени и изображения на четиримата евангелисти. Зографията демонстрира качества на монументалната източнохристиянска живопис, но не от толкова висок като предходния вид от по-късен византийски произход. В него преобладава статичност, фигурите са със сурови аскетични лица представени в застинали фронтални пози. Четвъртият слой е български от ХІV век направен след възстановяването на купола, той се състои от две части: централния образ на Христос Вседържител в зенита, обкръжен от четири летящи ангела и четиримата евангелисти, и разположения под тях фриз от двадесет и двама пророци в купола до линията на осемте прозореца в барабана и ктиторския портрет на епископ северно от входа. Този слой е изпълнен в монументалната традиция на старата живопис и при това от големи майстори. Размерът на изображенията във височина в този слой е значителен, почти един метър, омалени в сравнение с изображенията от първия и втория слой фрески, които достигат приблизително три метра. Но в замяна, фреските от третия слой са разчленени със силни движения, наситени с отзвука на трагическите за българския народ събития от това време. Петият слой е от края на ХVІ век, орнаментален, от времето на османското владичество, когато старата християнска църква е обърната на джамия с орнаменти в керемидено червен цвят, запазени на западната стена над прозореца.

Надписите на първия български и на византийския слой са на каноничния и в Българската патриаршия гръцки, а на втория български слой са на кирилица, този на купола, който съобщава за патриаршеско посещение и епископ с неустановено име ктитор на зографията според свидетелството на църквата е изписан по волята на цар Иван Шишман , самодържец от династия която силно държи на София видно Витошката му златопечатна грамота и упоритата отбрана на града от турците в която начело на българските войски загиват двамата му братя Иван Асен IV и Михаил IV Асен.