„2001: Космическа одисея“ или „Одисея в космоса“ () е научнофантастичен филм от 1968 година, режисиран от Стенли Кубрик, и един от един от най-влиятелните филми в жанра и в историята на киното изобщо. Сценарият, написан от Кубрик и Артър Кларк, засяга теми, свързани с човешката еволюция и технология, изкуствения интелект и извънземния живот. Филмът е характерен със своя научен реализъм, въвеждането на нови специални ефекти и използването на двусмислена, провокативна картина и звук вместо обичайните кинопохвати. „2001: Космическа одисея“ е финансиран и разпространен от американското студио „Метро Голдуин Майер“.
История на филма Малко след 1960 г. режисьорът Стенли Кубрик решава да заснеме научнофантастичен филм, който да е космическа епопея и да съдържа много символика. За написване на сценария той се обръща към писателя Артър Кларк – тогава още млад, но вече известен с романите си „Краят на детството“ и „Срещу падащата нощ“ (по-късно преработен и издаден под името „Градът и звездите“).
Като основа за сценария Кларк избира разказа си Sentinel (на български език: „Стражът“). В него космическа експедиция до Луната открива на нея странен предмет, наречен от членовете ѝ Монолитът, който при срещата с експедицията внезапно излъчва силен сигнал към звездите. Оказва се, че той е оставен много отдавна там от древна космическа свръхцивилизация, за да извести, когато се появи нова космическа цивилизация и тя направи първата си крачка извън планетата си. Кларк пренася мястото на Монолита в орбита около Юпитер, въвежда в повествованието компютърния интелект ХАЛ 9000, и по внушение на Кубрик и идеи, започнати в „Краят на детството“, разработва края на сюжета като изследване на превръщането на човека в свръхсъщество.
Филмът е завършен през 1968 г. В него са използвани най-добрите за времето си специални ефекти – смята се, че по-добри са създадени едва след масовото навлизане в киното на компютърно генерирани изображения. Отначало мненията за него са поляризирани – от ентусиазирани до крайно отрицателни – и посещаемостта му е сравнително неголяма за времето си. Впоследствие критиците се обединяват около позицията, че това е един от най-добрите и най-влиятелните филми в историята на кинофантастиката. Съчетанието от строга научност, изключителни специални ефекти и почти мистичен завършек, докосващ мечтите на хората, въздейства изключително силно.
Филмът е номиниран за четири награди „Оскар“, и печели една (за визуални ефекти). Също така печели наградите на Kansas City Film Critics Circle за най-добър режисьор и най-добър филм на 1968 г.
Скоро след първата прожекция на филма Кларк издава преработения в научнофантастичен роман сценарий под същото име. Книгата е посрещната с не по-малко одобрение от филма. Последват я три продължения: „2010: Втора одисея“ (също филмиран), „2061: Трета одисея“ и „3001: Последната одисея“.
Създаване Снимките на филма започват на 29 декември 1965 г. в студията „Шепъртън“ в Шепъртън, Великобритания. Студиото е било избрано заради размера си – достатъчно голямо, за да побере яма с размери 60х120х60 фута (18х36х18 метра), изградена като декор за сцената с разкопките на Тихо – първата сцена, която е трябвало да бъде заснета. От 1966 г. снимките продължават в МГМ-Инглиш Студиос в Борхъмууд, Великобритания. Там е бил създаден специален „команден център“ за заснемане на сцените със специални ефекти, описван като „огромен трептящ нервен възел, с атмосфера, много подобна на тази в командния пост на Кейп Кенеди по време на обратното броене преди старта“. (Това е командният пост, от който е управлявано изстрелването на корабите „Аполо“ към Луната.) Филмът е заснет с камера „Супер Панавижън 70“ на филмова лента с формат 65 мм. Стандартните 35-милиметрови ленти за общо разпространение са направени чрез процес за прехвърляне на цветовете на Техниколор. Кубрик започва редакцията на филма през март 1968 г. и завършва последното 19-минутно парче дни преди официалната премиера на 6 април. Към този момент филмът е надхвърлил с 4,5 милиона щатски долара първоначалния си бюджет от 6 милиона долара, и е закъснял с 18 месеца спрямо първоначалните планове.
В този филм за пръв път се използва техниката на ретрорефлективен матинг, използвана при африканските сцени, в които маймуните се учат да използват инструменти. Статични обзорни снимки на пейзажи, направени в Африка, се прожектират върху частично амалгамирано огледало, поставено диагонално пред камерата. Прожектираното изображение осветява както костюмираните изпълнители, така и обратно отразяващ сребрист екран, разположен зад тях. Проектираното изображение не се забелязва върху изпълнителите, защото интензивността му е далеч под тази на другото осветление. Екранът отзад обаче селективно го отразява обратно към снимащата камера, то преминава през частично амалгамираното огледало заедно с образите на изпълнителите, и се вижда като заден фон на завършената сцена. Тази техника позволява много по-реалистични изображения, отколкото другите достъпни по това време. Понастоящем е изместена от по-гъвкавите техники за компютърна обработка на изображение, заснето пред син екран.
Кубрик заснема немалко сцени, които не влизат в първата версия. Сред тях са учебна стая в лунната база Клавиус, в която сред изпълнителите участва дъщерята на Кубрик, и купуването от футуристичен магазин на галаго за дъщеричката на Хейуд Флойд, която се появява в сцената с видеофона. Изрязани са също повтарящи се сцени с ходене в условия на безтегловност, и сцена, в която Боумън взема резервна част за антена от осмоъгълен коридор. (Метро-Голдуин-Майер пуска публично кадър от тази сцена.) Най-забележителна сред изрязаните е начална сцена, в която учени обсъждат вероятността за съществуване на извънземен живот.
Последната редакция на Кубрик върху филма е направена след априлската премиера. При нея той премахва 10 минути сцени.
Сюжет Филмът започва с началната част (пет октави) от „Атмосфери“ на Дьорд Лигети, без изображение на екрана (тип театрално представление, докато завесите са още дръпнати). Началните кадри показват Слънцето, изгряващо иззад перфектно подредените пред него Земя и Луна, под музиката на първата част от „Тъй рече Заратустра“ на Рихард Щраус. Останалото от филма е разделено на три части, всяка от които започва с екранен надпис.
Първата част, чието действие се развива преди 3 милиона години и е озаглавена „Зората на човека“, показва ежедневието на племе праисторически маймуночовеци: търсене на прехрана сред сухите полупустинни храсталаци, нападения на леопард и конкуренция с друго племе за долчинка със събрала се в нея вода. Животът на показваното племе е на ръба на оцеляването. Една сутрин край мястото, където спят, се появява тайнствен черен монолит и те го разглеждат изплашено.
След тази среща самотен маймуночовек, докато рови сред купчина кости, попада под тайнствено влияние от страна на монолита. Една от костите привлича вниманието му и той започва да си играе с нея, да чупи другите кости като с тояга, и внезапно достига до идеята да убие с нея животно – тоест да я използва като инструмент. Следващият кадър показва маймуночовеците да ядат месо – предполага се, от току-що убит тапир. Маймуночовекът, който открива използването на костта като инструмент, повежда племето, завладява обратно водоизточника и пребива с костта до смърт водача на съседното племе. Другите от племето му подражават, той триумфира.
В следващия прочут кадър той хвърля костта нагоре, действието на филма прескача напред във времето, и образът ѝ бива насложен върху образа на изкуствен спътник на Земята – военен апарат, снабден с лъчево оръжие. Валсът на Йохан Щраус-син „На хубавия син Дунав“ придружава сцени на изкуствени спътници, които се въртят около Земята. Накрая кадрите стигат до изображение на космическа совалка, която се свързва с орбитална станция.
Няколко кадъра от вътрешността на совалката показват, че тя вози само един пътник – д-р Хейуд Флойд (Уилиам Силвестър), водещ американски учен, който пътува към Луната. Флойд пристига на станцията едновременно с последните ноти на валса. След напускането на совалката стюардесата изрича първите думи във филма: „Пристигнахте, сър. Главното ниво, моля.“ Флойд среща г-н Милър от охраната на станцията, и двамата минават през стерилната станция към ресторант, но Флойд спира, за да се обади по видеофон, докато Милър продължава напред.
В първия диалог във филма Флойд среща група съветски учени, сред които е негова „стара позната“, Елена, и спира за кратък разговор с тях. След като той споменава, че пътува за лунната база Клавиус, д-р Андрей Смислов (Леонард Роситър) го разпитва защо никой не е успял да се свърже с нея напоследък, и Елена споменава, че базата е отказала аварийно кацане на една тяхна совалка. Флойд имитира наивна изненада, но когато Смислов споменава за слух, че на базата е започнала епидемия, Флойд многозначително отказва да коментира, цитирайки забрани, свързани със сигурност.
Следващата сцена изобразява лунен кораб, който се приземява на издигната платформа в лунната база Клавиус. В заседателна зала там Флойд е представен на учените и администраторите от базата, и говори за важността истинската причина за подозрителната карантина на базата да остане скрита. Поздравява персонала с изключителното му откритие, след което ги информира, че от тях се изискват подновени „клетви за сигурност“. През кратките въпроси и отговори той потвърждава, че имитацията на епидемия и пълната комуникационна изолация на базата ще останат в сила, докато ръководството на Земята не промени решението си. Напомня на персонала за „потенциала за културен шок и социална дизориентация“, който представлява откритието им.
Следващата сцена е пътуване с лунобус към изкоп наблизо. Разговор между Флойд и администратор от базата разкрива тайната: при правенето на изкопа е бил открит обект, закопан на Луната (наречен Тихо – Магнитна Аномалия 1, или накратко ТМА-1). Изучаването на обекта е показало, че той е бил умишлено заровен там преди милиони години. Пристигайки на мястото на изкопа, те виждат там монолит, точно подобен на онзи от частта „Зората на човека“ (под акомпанимента на „Кирие“ от „Реквием“ на Лигети). Флойд протяга ръка и докосва гладката повърхност на обекта, демонстрирайки същото смайване, както маймуночовеците отпреди милиони години. Пристигналите се събират за групова снимка на фона на изгряващото слънце, но когато лъчите му докосват монолита, радиопредавателите им са заглушени от силен, висок тон, излъчен от него.
Филмът преминава към втората част, озаглавена „Мисията Юпитер: Осемнайсет месеца по-късно“. Началните кадри са придружени с адажиото на Гаяне от балета на Арам Хачатурян „Гаяне“. На борда на космическия кораб „Дискавъри Едно“ се намират пилотите Дейвид Боумън (Кеър Дюлеа) и Франк Пул (Гари Локууд), и трима учени, които спят в криогенна хибернация. Показано е обичайното ежедневие на космическия кораб: поддръжка и управляване на кораба, сън, хранене, физически упражнения, получаване на поздравления за рождения ден от дома, игра на шах и дори рисуване. Екипажът гледа телевизионна програма на БиБиСи за тях самите, в която бива показан и интервюиран „шестият член на екипажа“, суперкомпютърът ХАЛ 9000 (Дъглас Рейн). Интервюто разкрива, че този суперкомпютър е върхът на постиженията в областта на изкуствения интелект и че дотогава се е показал като напълно безпогрешен. Той е проектиран да общува и да се държи като човек, и дори да имитира емоции, които съвсем приличат на истински. Астронатите бързо са свикнали да го смятат просто за един от екипажа, и да се обръщат към него с „Хал“.