Емѝлио Салгàри (), роден Емилио Карло Джузепе Мария Салгари (Emilio Carlo Giuseppe Maria Salgari), е италиански писател на исторически и приключенски романи.
Изключително плодовит автор, той е запомнен преди всичко като автор на приключенските саги от Индо-малайския цикъл (или Цикъла на малайските пирати с най-известния му герой Сандокан) и на Антилските корсари (с главен герой Черният корсар). Той също така пише исторически романи, като „Картаген в пламъци“, и различни фантастични истории, като „Чудесата на 2000-те г.“, в които си представя тогавашното общество след век – научен роман, предшественик на научната фантастика в Италия. Много от творбите му имат филмови и телевизионни адаптации.
Популярността му се доказва и от голямото разпространение на апокрифи: над сто произведения, публикувани под неговото име, всъщност са написани от други романисти. Въпреки шумния успех и огромните тиражи през целия си живот Салгари изпитва финансови затруднения.
Въпреки че е автор на художествена приключенска литература, Салгари е сред малкото писатели на такава тематика, чиито произведения са цензурирани от Главлит. Причината за тоталитарната цензура на Салгари се основава на факта, че през 1908 г. е направен филмов сценарий по романа му „Картаген в пламъци“, на който епичен едноименен тричасов филм сценарист е Габриеле Д'Анунцио.
Биография Начални години Роден е в град Верона на 21 август 1862 г.Emilio Salgari, il padre degli eroi, Mondadori, 1991Omar Luigi Salgari, Mio Padre Emilio Salgari, A. Garzanti, 1940.Omar Salgari, La tormentata vita di Emilio Salgari, Stampa Sera, 2 settembre 1937.Luciano Tamburini, Salgari torinese: il quadriennio 1894-1897, in: Almanacco Piemontese, novembre 1981. в заможно семейство. Майка му е венецианката Луиджа Градара (1830 – 1887), а баща му е от района на Верона – Луиджи Салгари (1826 – 1889), търговец на платове при Порта Борсари във Верона. Кръстен е на 7 септември в църквата „Сант Еуфемия“. Израства във Валполичела, в Община Неграр, по-точно в подселището ѝ Томениге ди Сото, след което се мести в сегашното Ка Салгари. Има брат Паоло и сестра Клотилда (1865 – 1898), към които е привързан и с които живее във Верона след смъртта на родителите им.
От 1878 г. учи в Кралския технически и морски институт „Паоло Сарпи“ във Венеция, но не успява да стане морски капитан, както би желал. Изоставяйки обучението си във втори курс през 1881 г., той се завръща във Верона, за да започне да се занимава с журналистика.
Дебют Вдъхновен от приключенските разкази на Алфред Асолан, Луи Бусенар, Майн Рид и от историческите и дори измислени книги на ориенталиста Луи Жаколио, Салгари дебютира като писател във вестникарски приложения. Първата му публикувана творба е разказът „Папуаси“ (1883), написан на 20-годишна възраст в четири части, който се появява в миланския седмичник „Валиджа“I Selvaggi della Papuasia - Emilio Salgari books.google.it под инициалите С.Е. Още в училище той пише първия си разказ и пише на издателя, че вече има няколко истории в духа на Жул Верн, Гюстав Емар и Джеймс Фенимор Купър.
Между 15 септември и 12 октомври 1883 г. той публикува на части във веронския вестник „Нуова Арена“ романа „Тай-Си“ (по-късно препубликуван в том под заглавието „Розата на Донг-Гианг“ през 1897 г.). След това в същия вестник излиза романът „Тигърът на Малайзия“ (препубликуван като „Тигрите на Момпрацем“), който се радва на значителен успех, но от който няма значителна икономическа възвръщаемост, последван от „Фаворитката на Махди“ (1883 – 1884), написан осем години по-рано. Също през 1883 г. Салгари става редактор на самия вестник. Развива интензивна дейност под псевдонимите „Амиралядор“ и „Емилиус“. Две години по-късно става редактор на в. „Арена“. На 25 септември 1885 г. дори предизвиква колега от конкурентния вестник „Адидже“ на дуел. След 1887 г. окончателно решава да се посвети на литературата. Автор е на повече от двеста романа и разкази.
През 1887 г. умира майка му, а на 27 ноември 1889 г. се самоубива баща му, който, вярвайки, че е болен от неизлечима болест, се хвърля от прозореца. На 30 януари 1892 г., Салгари се жени за Ида Перуци (1866 – 1922), по прякор „Аида“, театрална актриса. След раждането на най-голямата им дъщеря Фатима (1893 – 1914) сем. Салгари решават да се преместят в Пиемонт, където писателят е подписал договор с изд. „Спейрани“. Първоначално се установяват в град Ивреа през 1894 г., след което живеят в къща на пл. „Пинели“ в град Куорне и впоследствие отиват в близкото село Алпете..Luciano Tamburini, Salgari torinese: il quadriennio 1894-1897, in: Almanacco Piemontese, novembre 1981. Още три деца са родени през този период: Надир (1896 – 1936), Ромеро (1899 – 1931) и Омар (1901 – 1963). Към края на 1897 г. издателят „Антон Донат“, с когото той започва да си сътрудничи, го убеждава да се премести в Генуа и семейството се установява в Каза Ребора в квартал „Сампиердарена“. По време на престоя си там той пише „Черният корсар“, публикуван през 1898 г. и смятан за негов шедьовър. В Генуа той се сприятелява и с Джузепе Гарути, известен още като Пипейн Гамба, който е един от първите илюстратори на неговите творби.
Живот в Торино През 1900 г., подтикнат от изд. „Спейрани“, Салгари се мести за постоянно в Торино със семейството си, на бул. „Казале“, първо на номер 298, а след това на 205. Оттук той може лесно да стига до Централната градска библиотека с трамвай, където намира карти и разкази за екзотични пътувания, които формират основата и вдъхновението за неговите истории. Между 1892 и 1898 г. публикува около тридесет творби, от които 16 само в тригодишния период 1894 – 1896 г. Сред тях, отново с изд. „Спейрани“, са „Съкровището на президента на Парагвай“, „Морските истории на магистър Катраме“, „Кралят на планината“, „През Атлантика с балон“ и „Корабокрушенците на Орегон“. Причината за цялата тази работа са дълговете, които Салгари продължава да трупа. През 1896 г. писателят подписва друг договор с генуезкото изд. „Донат“, а през 1906 г. също с флорентинското „Бемпорад“.
На 3 април 1897 г., по предложение на кралицата на Италия Маргарита Савойска, Салгари е удостоен от Кралския дом с титлата „Кавалер на Ордена на Короната на Италия“. В знак на признателност писателят й изпраща първото копие от всяка своя творба.«[...] a 34 anni cavaliere su proposta di S. M. Margherita», Emilio Salgari a Luigi Motta, cartolina postale manoscritta, Torino, 14 dicembre 1904, Fondo Luigi Motta Milano«[...] questo genere di lettura che istruendo con diletto giustamente si è meritato il favore del pubblico» lettera di Margherita di Savoia a Emilio Salgari, цит. в Икономическото му положение обаче не се подобрява. От 1903 г., когато съпругата му започва да проявява признаци на лудост, дълговете му се множат, за да може да плаща за лечението й. През 1910 г. психичното здраве на Ида се влошава още повече и тя е принудена да влезе в психиатрична болница.
В живота си Салгари е „виртуален пътешественик“: пътува много малко, но поглъща атласи и речници, благодарение на което измисля повече от 1300 героя, базирайки всяка своя книга на щателни прозрения и влизайки в конфликт с издателите от онова време поради сериозни икономически проблеми.
Влошаване и смърт
Работните договори задължават Салгари да пише три книги годишно и за да поддържа този ритъм, той е принуден да пише по три страници на ден. Поради стрес той пуши по сто цигари на ден и пие чаша след чаша вино Марсала.Maurizio Ternavasio, rivista Torino Storia, novembre 2015 - numero 0, с.29 В същото време ръководи периодично издание за пътувания. Повече от проблема с недостатъчното възнаграждение, пропорционално на обема на работата, неговата неврастения се дължи главно на преумората му. Той не само не печели, но дори не е приеман от тогавашните литературни кръгове и това е финален удар по достойнството му. Нервите му не издържат. Към това се добавя и носталгията по жена му, хоспитализирана месеци наред в психиатрична болница. Стресиран и унизен, той е оставен сам с деца, които трябва да гледа. Изпадащ във все по-голяма депресия, през 1909 г. той прави опит за самоубийство за първи път, хвърляйки се върху меч, но е спасен навреме от дъщеря си Фатима. Той нанася доста дълбока рана в лявата страна на торса си, но мечът се плъзва под кожата, без да навлезе в дълбочина.Salgari, documenti e testimonianze През декември 1910 г. дава последното си интервю – на журналиста Антонио Касули, кореспондент на неаполитанския вестник „Матино“, който години по-късно заявява, че е усетил в дома му тъжна и меланхолична атмосфера.
Писателят решава да опита отново да сложи край на живота си сутринта на вторник, 25 април 1911 г. Той оставя три известни писма на масата, адресирани до децата му, до редакторите на вестници и до неговите издатели. Изглежда, че има 13 писма и получателите на другите писма първо отричат и след това потвърждават, че те съществуват, но съдържанието им остава неизвестно. Той пише на издателите: „на вас, които забогатяхте върху кожата ми. Поздравявам ви, като счупвам писалката“. На децата си обяснява, че лудостта на майка им е изсмукала всичките му сили и е погълнала сърцето му.
Той напуска дома си, като взима обичайния трамвай с бръснач в джоба. В писмото до децата си писателят ги информира къде да намерят тялото му – в едно от деретата на гората на Вал Сан Мартино, над малката църква „Мадона дел Пилоне“ – хълмистата местност с изглед към бул. „Казале“ в Торино, където семейството ходи на пикник. Тялото на 48-годишния писател е намерено не от децата му, а от 26-годишната Луиджа Куирико, отишла в гората да събира дърва. То е жестоко разрязано по гърлото и корема и той все още стиска бръснача в ръката си. Салгари се самоубива, както един от неговите герои може да се самоубие – с харакири, с очи, обърнати към изгряващото слънце.
Погребението му се състои в Парка „Валентино“, но остава незабелязано, тъй като в онези дни Торино е зает с откриването на предстоящата Международна изложба за 50-годишнината от Обединението на Италия. Неговият гроб, снабден с посвещение, незабавно е преместен в пантеона на Монументалното гробище на Верона.
Астероидът 1998 UC23 е наречен 27094 Salgari. През 2011 г. италианската авиокопмания Алиталия посвещава на писателя един от своите Еърбъсове A320-216 (EI-DSF).
Наследници Впоследствие още трагедии засягат семейството на Салгари. През 1914 г. дъщеря му Фатима, едва 24-годишна, става жертва на туберкулоза. Съпругата му Ида прекарва живота си в психиатрична болница, болна от рак, от която излиза ден преди смъртта си през 1922 г. През 1931 г. се самоубива синът му Ромеро, след като прави опит за убийство на жена си, брат ѝ и сина си Мимо. През 1936 г. синът на Салгари Надир, лейтенант от запаса от Кралската армия, губи живота си от рани вследствие на трагичен инцидент с мотоциклет. Интервю от 1957 г. с най-малкия му жив син Омар разказва пред камерите на Rai за живота на баща му. Омар на свой ред публикува приключенски романи и се самоубива, като скача от втория етаж на апартамента си в квартал „Сан Донато“ в Торино на 5 ноември 1963 г. Последният потомък на писателя, правнукът му Ромеро младши Салгари (1959 – 2022), син на Мимо, става известен в новините, защото през 1984 г. в градчето Монта намушква до смърт 72-годишна пенсионерка поради тривиално порицание. Действието му е последвано от опит за самоубийство. Признат за психично болен, той е освободен и настанен в психиатрично заведение, след което се посвещава заедно със сестра си на популяризиране на делото на Салгари.
Салгари като писател Най-голяма е популярността на писателя в Италия, Испания и Португалия. Италианската писателка Грация Деледа твърди, че едно от постоянните му определения в литературните среди е „италианският Жул Верн“. В англоезичните страни популярността му е по-малка.