Мустафа Челеби (син на Баязид I)

Мустафа Челеби, също Дюзме Мустафа или Дюзмедже Мустафа (, Düzme Mustafa, Düzmece Mustafa), е син на султан Баязид I. През 1402 година Мустафа участва в битката при Анкара с баща си и братята си и след това изчезва. В 1415/16 година се появява човек под негово име, който твърди, че е бил държан известно време в плен от Тамерлан, но е бил освободен след смъртта му. По време на управлението на Мехмед I и Мурад II, с подкрепата на Византийската империя и Венецианската република, Мустафа вдига два бунта, опитвайки се да завземе османския трон. Предаден е от съюзниците си, заловен и обесен. В официалната османска историография е представен като самозванец.

Биография Произход и ранни години Халил Иналджък пише, че датата на раждане на Мустафа е неизвестна, но според Антъни Алдерсън тя е 1380 година. Османският историк Шукрулах го нарича последният от шестимата синове на османския султан Баязид I. Майката на Мустафа очевидно е била робиня.

Няма информация за ранния му живот. Според Шараф ад-дин Язди в 1400 година Мустафа е бил сгоден за дъщерята на Ахмед Джалаир. Според османския историк Мехмед Нешри той е назначен от баща си за санджакбей на бившите бейлици Хамид и Теке. Начело на войските на тези санджаци, той участва в битката при Анкара на 28 юли 1402 година. Баязид, бащата на Мустафа, е победен в тази битка и взет в плен.

След битката при Анкара Съдбата на Мустафа не е точно известна. Историографите на Тимуридите не споменават, че Мустафа е бил държан в плен от Тамерлан. Според „Зафар-наме“ на Шараф ад-Дин Язди, след като бил пленен, Баязид казал на Тамерлан, че по време на битката е имал двама сина със себе си – Муса и Мустафа – и поискал да разбере какво се е случило с тях. Муса скоро е открит, но сведения за Мустафа не се появили, тоест хората на Тамерлан не са открили Мустафа сред пленниците. Пратениците на испанския крал Енрике III в двора на Тамерлан, Пелайо де Сотомайор и Ернандо Санчес де Паласуелос, са очевидци на битката и на последвалите събития. Тяхното послание е запазено в „Дневника“ на Клавихо, който пише само за един син на султана, пленен от Тамерлан. Според Ибн Арабшах „Мустафа изчезна безследно, заради него около 30 (хора на име) Мустафа бяха екзекутирани“.

Османските историци от XV век описват съдбата на този син на Баязид по различни начини, като основно посочват, че той е изчезнал безследно. Ашикпашазаде и Нешри пишат, че Мустафа паднал от коня си и изчезнал безследно. Според Шюкрула той е бил заловен заедно с баща си, Мустафа е изчезнал и никога повече не е бил видян. Енвери пише, че Мустафа е бил заловен заедно с баща си, но се е завърнал в Анадола няколко години по-късно (вероятно след смъртта на Тамерлан през февруари 1405 година). Енвери пише за времето, прекарано в плен на Мустафа, а след това и за живота му в Нигде.

Византийските историци смятат претендента за син на Баязид, като същевременно посочват, че Мехмед I го наричал самозванец. Лаоник Халкокондил пише: „Тъй като няма информация, че Мустафа е жив, Мехмед казва, че Мустафа не е истинският син на Баязид“. Само Георги Сфрандзес го нарича измамник.

Алдерсън пише, че Мустафа е изчезнал след битката, не е бил намерен сред пленниците, тялото му не е било сред мъртвите, не е бил в нито един от отрядите, избягали от бойното поле. Исмаил Хакъ Узунчаршълъ смята, че данните на Енвери са надеждни. Съвременните изследователи са съгласни, че Мустафа не е бил самозванец.

Според Дука, великият везир и бейлербей на Румелия, Баязид паша Амасиялъ, нарекъл претендента самозванец. Прозвището „Дюзме“ (на турски: Düzme – лъжлив), който показва, че Мустафа не е син на Баязид, започва да се споменава във връзка с претендента от историците от XV век Ашикпашазаде и Нешри, но те посочват, че прозвището му е дадено от съперниците му по време на борбата за трона. От тях прозвището става широко разпространено сред по-късните османски историци.

Първо въстание В османските източници събитията от двете въстания са объркани, а първото въстание не се споменава. След битката при Анкара Тамерлан възстановява всички анадолски бейлици, връщайки ги на членовете на свалените от османците династии. Той разделя останалата азиатска част от Османската империя на две части и назначава синовете на Баязид, Иса Челеби и Мехмед, да ги управляват. В Румелия Сюлейман Челеби се провъзгласява за султан. Османското междуцарствие започва, когато Иса, Сюлейман, Мехмед и Муса се опитват да поделят наследството на баща си. През 1413 година Мехмед I печели борбата за власт.

В 1415 година в Солун внезапно се появява човек, наричащ себе си Мустафа. Той твърди, че докато братята му се борили за власт, той бил държан в плен в Самарканд, но не разказвал за това какво се е случило с него. Възможно е Мустафа да е намерил убежище в някой от бейлиците: според Енвери в Нигде при Караманидите или според Халкокондил при Исфендияр бей Джандарид в Кастамону или Синоп, подобно на брат си Муса Челеби. Според венециански източници Мустафа е бил „в Азия“, търсейки кораб, с който да мине в Европа, където твърдял, че има много поддръжници. Рагузански източници съобщават, че в средата на юни 1415 година Мустафа е бил в Трабзон. Венециански източници съобщават за пристигането в града през януари 1415 година на галера от Трабзон с „турски“ агент, който преговаря с византийския император от името на Мустафа. Към август 1415 година той вече е във Влашко, където получава подкрепа от Мирча I. Османските междуособици са изгодни за всички техни съседи. Император Мануил II Палеолог и Мирча I го подкрепят, без особено да се задълбочават в достоверността на разказа му.

Във Влашко към Мустафа се присъединява Джунейд бей Измироглу, бившият санджакбей на Никопол. Предвид близостта на Никопол до Влашко, Мехмед изпраща двама доверени слуги да го убият, но Джунейд успява да прекоси Дунава два дни преди пристигането им. Той става най-активният поддръжник на претендента, а Мустафа назначава Джунейд за свой везир. С войници, предоставени от Мирча I, Мустафа нахлува в Тракия и се опитва да убеди местните османски войски да се разбунтуват. След като не успява, се оттегля във византийската столица Константинопол. През пролетта на 1416 година Мустафа отива в контролирания от Византия Солун и се опитва да си осигури подкрепата на удж-бейовете от Македония. Въпреки че успява да овладее Сяр, все още няма достатъчно поддръжници и през есента Мехмед го побеждава в битка. Мустафа и Джунейд бягат обратно в Солун, където местният управител Димитрий Ласкарис Леондарис ги взима под своя закрила. Мехмед обсажда града, докато император Мануил II Палеолог не се съгласява да ги държи като заложници в плен, докато Мехмед е жив, в замяна на годишно плащане от 300 000 акчета. Според Дука Мустафа е изпратен на остров Лемнос, а Джунейд е настанен в манастира „Света Богородица Памакаристос“ в Константинопол.

Второ въстание (1421 — 1422) В 1421 година Мехмед I умира и е наследен от 17-годишния си син Мурад II. Според завещанието на Мехмед двамата му по-малки синове Юсуф и Махмуд е трябвало да бъдат изпратени на византийския император като заложници, но везирът на Мехмед Баязид паша Амасиялъ отказва да ги предаде. В резултат на това византийците решават да използват Мустафа и Джунейд и ги освобождават, виждайки в това възможност да си възвърнат загубените територии в Македония, Черноморието и Тракия. На 15 август 1421 година, след като Мустафа полага тържествена клетва да се подчинява на императора, византийски флот, воден от Димитрий Леондарис, ги довежда на Галиполския полуостров. Войските на Мустафа и Леондарис дебаркират пред град Галиполи, отбраняван от гарнизона и местното опълчение. Хората на Мурад „не били в състояние да устоят на Джунейд, защото този човек бил смел и по-опитен във войната от всеки турчин по негово време“, те били победени и принудени да се укрият зад градските стени. Мустафа се обръща към гарнизона, убеждава много от тях да се предадат и окупира Галиполи на следващата сутрин. Оттам той започва похода си срещу Одрин, а Леондарис обсажда цитаделата на Галиполи, където отрядът под командването на Шах Малик бей продължава съпротивата.

За разлика от предишния бунт на Мустафа, много от удж бейовете на Румелия сега се присъединяват към него, включително Турахан бей, синовете на Евренос и семейство Гюмлюоглу, тъй като виждат Мустафа като по-надежден владетел от неопитния Мурад. Претендентът бързо разширява контрола си над по-голямата част от Македония, включително градовете Ендидже Вардар и Сяр. Първите монети, сечени от Мустафа, датират от това време. Мурад изпраща Баязид паша с армия от Анадола, за да се изправи срещу Мустафа. Двете армии се срещат при Сазлъдере, близо до Одрин, но войските на Баязид започват масово да преминават на страната на Мустафа, когато претендентът им показал белези, които уж е получил в битката при Анкара. Баязид паша се предава, както пише Дука, и е екзекутиран по настояване на Джунейд. Братът на Баязид паша, Хамза бей, е „съжален от Джунейд заради младостта си“.

Мустафа влиза триумфално в Одрин. Когато защитниците на цитаделата на Галиполи научават за това, те също решават да се предадат. Леондарис иска да окупира града като съюзник на Мустафа, но според Дука, докато Леонтарис се готвел да влезе в Галиполи, пристигнали Джунейд и Мустафа. Те го информирали, че споразумението им е невалидно, защото не могат да позволят на народа си да капитулира пред неверници. Леондарис протестира, но в крайна сметка събира хората си и се отправя към Константинопол, докато Мустафа се укрепва в цитаделата, организира флота си и укрепва защитата на пристанището.

Тогава императорът решава да подкрепи Мурад и изпраща при него пратеници с предложение за помощ при определени условия: византийски кораби ще транспортират османската армия до Европа в замяна на Галиполи, а той ще да предаде двамата по-малки братя на султана като заложници на императора (подобно на това, което правят Мехмед I и Сюлейман Челеби). Мурад отказва да приеме условията на Мануил, а на младия султан помага генуезкият подеста на Неа Фокея, Джовани Адорно, който предлага кораби за превоз на османската армия в замяна на отписване на дълга за наема на мините за стипца. Фокея също така предоставя на султана 2000 войници. Писмото до Мурад от Адорно е написано от личния секретар на Адорно, историка Дука, който е оставил подробно описание на тези събития. Мустафа бил разтревожен от новината, че Мурад е получил флотилия, която да го транспортира до Румелия, а Джунейд убедил претендента, че трябва да изпреварят Мурад и първо самите те да преминат в Анадола. Според Дука по това време Мустафа вече бил започнал да прекарва времето си в пиршества и разврат, а Джунейд го пришпорвал, защото се страхувал, че Мустафа затъва все по-дълбоко с всеки изминал ден и губи шанса си да победи Мурад. Джунейд се притеснява, че при разгром на Мустафа в Европа той може да бъде заловен от византийците – не особено привлекателна перспектива след предателството при Галиполи. Затова Джунейд бърза да се завърне в Анатолия и собствения си бейлик възможно най-скоро.