„Чисти ръце“ (, Мàни пулѝте), известно и като „Танджентòполи“ (Tangentopoli), е журналистическо название за поредица от съдебни разследвания, проведени в Италия през първата половина на 90‑те години на XX век от различни прокуратури, най-вече миланската. Разследванията разкриват широка измамна и корупционна система, основана на договорености между италианската политика и бизнеса. Силното медийно отражение и общественото възмущение водят до разпадането на т.нар. Първа република и до началото на Втората република.
Исторически партии като Християндемократическа партия (DC) и Италианска социалистическа партия (PSI) са разпуснати и на следващите избори са заменени от нови формации или от партии, които дотогава са били в малцинство и опозиция. Без формална смяна на режима настъпва дълбока трансформация на партийната система и на част от нейните представителиGiorgio Galli,
Произход на фразата Фразата „Чисти ръце“, приложена към политиката, произхожда от филма за социално изобличение Le mani sulla città („Ръцете върху града“, 1963), в който мнозинството в Градския съвет на Неапол отговаря на обвинение в участие в спекулации с недвижими имоти с думите: „Нашите ръце са чисти!“.
Изразът е възприет отново през 1975 г. от Джорджо Амендола, депутат от Италианската комунистическа партия (PCI), в интервю за в. „Мондо“, където заявява: „Казаха ни, че ръцете ни са чисти, защото никога не сме ги слагали в тестото“. По-късно е използван от писателя Клаудио Кастелачи (1977) и от президента Сандро Пертини (1980).
В тесен смисъл „Чисти ръце“ обозначава досието, открито през 1991 г. в Миланската прокуратура от Антонио Ди Пиетро, а в по-широк — съвкупността от разследванията на различни италиански прокуратури през 90‑те години, насочени към тайните договорености между политиката и бизнеса.Gian Piero Iaricci, Istituzioni di diritto pubblico , Maggioli Editore, Santarcangelo di Romagna, 2014, с. 161 (бел.). В този контекст се използват и изразите „Неаполитански чисти ръце“ за разследванията срещу Франческо Де Лоренцо, Антонио Гава и Паоло Чирино Помичино, както и „Римски чисти ръце“ за разследванията срещу Джорджо Москети.
Предистория
През 80‑те години подкупите и свързаните с тях скандали постепенно започват да изплуват в италианския политически живот, както и в средите на бизнеса, индустрията и финансите. В този период Италианската социалдемократическа партия контролира Отдела за благоустройствени дейности, ръководен почти непрекъснато от Франко Николаци между 1979 и 1987 г.; още през март 1988 г. той е въвлечен в скандала със златните затвори. Паралелно с това избухват и други „златни“ скандали, сред които скандалът със златните чаршафи (засегнал ръководството на Държавните железници) и подобни случаи, което допринася за нарастващо охлаждане на общественото доверие към политическата система.
История Арест на Марио Киеза и първи разследвания
Събитията започват на 17 февруари 1992 г., когато прокурорът Антонио Ди Пиетро получава от съдията за предварителни разследвания Итало Кити заповед за ареста на инж. Марио Киеза, ръководител на миланския старчески дом „Пио Алберго Тривулцио“ и водещ представител на местната организация на Италианската социалистическа партия (PSI). Киеза е заловен в момент на получаване на подкуп от бизнесмена от Монца Лука Мани, който, след като отказва да продължи да плаща, се обръща към карабинерите. В координация с тях и с Ди Пиетро Мани влиза в офиса на Киеза в 17:30 ч., носейки 7 млн. лири – половината от поисканите 14 млн., равняващи се на 10% от държавна поръчка на стойност 140 млн. лири. Снабден със скрити микрофон и камера, той записва момента, в който Киеза прибира парите в чекмеджето и предлага плащане на вноски. В този момент карабинерите нахлуват и извършват ареста. Киеза се опитва да укрие други 37 млн. лири, произхождащи от отделен подкуп, като ги хвърля в тоалетната, но без успех.Marco Travaglio,
Новината предизвиква силен обществен и медиен отзвук: тя заема водещи позиции във вестниците и е широко отразена в телевизионните емисии. Секретарят на Италианската соцалистическа партия (PSI) Бетино Кракси, ангажиран по това време с предизборната кампания, в интервю за журналистката Даниела Вергара по Rai 3 отрича наличието на корупция на национално ниво и определя Киеза като „изолиран престъпник“ в иначе непокътнатата партия.«Chiesa è un mariuolo», in Corriere.it, 15 febbraio 2012. Посетено на 19 май 2015 (Архивирано на 27 септември 2015).
Разрастване на разследванията и избори през 1992 г. Затворен в „Сан Виторе“, Киеза първоначално отказва да сътрудничи. При обиска прокурорът Ди Пиетро открива две швейцарски сметки – Levissima и Fiuggi, и чрез адвоката Нерио Диода му изпраща послание: „Адвокате, предайте на клиента си, че минералната вода е свършила“.
По време на последвалия разпит Киеза признава, че системата за подкупи е далеч по-широка от твърдяното от Кракси. Според него подкупът функционира като своеобразен „данък“, изискван при повечето обществени поръчки, от който се възползват политици и партии от целия спектър, особено управляващите Християндемократическа партия и Италианска социалистическа партия. Той посочва и конкретни имена на замесени лица.
Предвид напрегнатата политическа обстановка в разгара на предизборната кампания Ди Пиетро поддържа максимална секретност около разследването. Междувременно някои политически сили, като Северната лига (Лега Норд), използват растящото обществено възмущение за мобилизация на избиратели (с лозунги като „Рим – голям крадец!“). Други, като Християндемократическата партия (DC), подценяват значението на операцията „Чисти ръце“, а трети – сред тях Бетино Кракси – обвиняват миланската прокуратура, че действа според „точен политически план“.
Изборите през април 1992 г. протичат в атмосфера на нарастващо обществено безразличие към политическа система, възприемана като застинала в следвоенните си модели и неспособна да се обнови въпреки дълбоките промени в страната. Почти всички основни партии регистрират спад: Християндемократическата партия (DC) пада от 34,31% на 29,66%; Италианската социалистическа партия (PSI) губи около един пункт спрямо предишните си исторически върхове; Италианската републиканска партия (PRI), Италианската либерална партия (PLI) и Италианската демократическа социалистическа партия (PSDI) запазват позициите си. Демократическата партия на левицата (PDS) и Партията на комунистическото възраждане (PRC) – наследници на разпуснатата Италианска комунистическа партия (PCI), губят общо близо 5%. Истинските победители са Северната лига (Лега Норд) и Ла Рете – две нови формации, първата утвърдена в Северна Италия, а втората в Южна. И двете превръщат моралното прочистване и политическото обновление в основа на своята кампания. Северната лига преминава от двама парламентаристи (един депутат и един сенатор) на 80 (55 депутати и 25 сенатори), докато движението на бившия християндемократ Леолука Орландо постига значими резултати, особено в Палермо и Торино, избирайки общо 15 парламентаристи (12 депутати и 3 сенатори).Indro Montanelli e Mario Cervi, Gianni Barbacetto, Peter Gomez e Marco Travaglio,
Досието на сп. „Сабато“
На 17 юли 1993 г. сп. „Сабато“, седмично издание на католическото движение „Причастие и освобождение“, публикува досие, посветено на корупцията в политиката на Първата република и на твърдението, че съдебната власт е била наясно с нея. В материала се съдържат и обвинения срещу Антонио Ди Пиетро, представен като магистрат, който уж е поддържал тайни договорки с предприемачи, готови срещу заплащане да го защитават от разследвания. Досието разглежда и рязкото увеличаване на недвижимите имоти и финансовите активи, приписвани на Ди Пиетро. Текстът произхожда от ръкопис на журналиста Филипо Фачи (идентифициран по-късно във в. „Джорнале“ от 24 юли 1995 г.) и е разпространяван анонимно още в началото на 1993 г., след като е закупен от неуловим ирландски издател. Съдържанието му става основа за последвалите медийни кампании срещу магистратите от „Чисти ръце“, включително досието „Ахил“ и други обвинения, които впоследствие са опровергани в съда: от 1995 г. редица съдебни решения определят тези кампании като неоснователни.
Веднага след изборите започва вълна от арести на индустриалци и политици, обвинени в корупция. Макар разследванията да тръгват от Милано, те бързо се разширяват към други градове на Италия, тъй като признанията на задържаните се множат. Основен двигател на това експоненциално разрастване е поведението на политическите лидери, които масово се дистанцират от по-нископоставените фигури, попаднали под ударите на правосъдието. Лишени от подкрепа и чувстващи се предадени, мнозина от тях започват да посочват други замесени, които на свой ред обвиняват трети, създавайки верижна реакция от разкрития и нови разследвания.
В новоизбрания парламент четирипартийната коалиция – Християндемократическа партия (DC), Италианска социалистическа партия (PSI), Италианска социалдемократическа партия (PSDI) и Италианска либерална партия (PLI), разполага с крехко мнозинство, което бързо отслабва под натиска на последвалата вълна от арести и призовки. Когато през май двете камари трябва да изберат новия президент на републиката, процесът протича в атмосфера на силно политическо напрежение, допълнително изострено от убийството на съдия Джовани Фалконе в същите дни. Първо отпада кандидатурата на Арналдо Форлани, след това и тази на Джулио Андреоти. След 16 неуспешни гласувания е избран християндемократът Оскар Луиджи Скалфаро, който само месец по-рано е станал председател на Камарата на депутатите. Едно от първите решения на Скалфаро като държавен глава е да не допуска на ключови позиции политици, свързвани с разследваните среди. Така Бетино Кракси, стремящ се да се върне на поста „Министър-председател на Италия“, е принуден да се откаже в полза на Джулиано Амато.
През август Кракси отправя публична атака срещу Ди Пиетро на страниците на партийния вестник „Аванти!“. В статията той заявява: „Не е злато всичко, що блести. Скоро ще открием, че Ди Пиетро е всичко друго, но не и героят, за когото слушаме. Има много, твърде много неясни аспекти относно Чисти ръце“. Тази позиция бележи началото на по-остра конфронтация между ръководството на Италианската социалистическа партия и миланската прокуратура.
На 2 септември 1992 г. социалистът Серджо Морони се самоубива. Малко преди това той оставя писмо, в което признава своята вина, подчертавайки, че извършените от него престъпления не са били за лична облага, а в полза на партията, и обвинява цялата система на партийно финансиране. Реакцията на Бетино Кракси, тогавашен секретар на Италианската социалистическа партия и близък до Морони, е остра: той напада пресата и съдебната власт, заявявайки, че е създаден „позорен климат“. Преди смъртта на Морони още двама разследвани се самоубиват: социалистът Ренато Аморезе, бивш секретар на партията в Лоди, и предприемачът Марио Майоки, вицепрезидент на Националната асоциация на строителите, разследван за подкупи по магистралата „Милано–Серавале“. И двамата са били на свобода, а не в затвора, когато слагат край на живота си.
През септември става публично известно разследване на прокуратурата в Бреша срещу бивш офицер от карабинерите, който, според събраните данни, е обикалял страната с цел да събира компрометираща информация за личния живот на Ди Пиетро. Двама негови приятели съобщават, че са получили парични предложения, за да твърдят, че магистратът употребява наркотици. Разследването е прекратено по-късно, без да бъдат установени основания за обвинения.
Според изявления на самия Кракси началникът на полицията Винченцо Паризи се е срещнал с него и му е съобщил, че разполага с телефонни записи за контакти между Ди Пиетро и адвоката Джузепе Лучибело, направени по време на тяхно необяснено пътуване до Швейцария. Твърдението остава част от по-широкия контекст на политическо напрежение и взаимни обвинения, характерни за периода на „Чисти ръце“.
Реакция на италианското обществено мнение