Карл Феликс Савойски, роден Карл Феликс Йосиф Мария Савойски (; * 6 април 1765, Торино, Сардинско кралство; † 27 април 1831, Палацо Киаблезе, Сардинско кралство), е крал на Сардиния, херцог на Савоя и суверен на Савойската държава от 1821 г. до смъртта си.
Произход Той е петият син на Виктор Амадей III Савойски (* 1726, † 1796), крал на Сардиния, и на съпругата му Мария Антония Бурбон-Испанска (* 1729, † 1785). Негови дядо и баба по бащина линия са Карл Емануил III Савойски и принцеса Поликсена фон Хесен-Ротенбург-Рейнфелс, а по майчина – Филип V от Испания и Изабела Фарнезе. Има пет братя и шест сестри:
Карл Емануил IV (* 1751, † 1819), крал на Сардиния (1796 – 1802), съпруг на Клотилда Бурбон-Френска Мария Елизабета Карлота (* 1752, † 1755) Мария Жозефина Луиза (* 1753, † 1810), съпруг на Луи Ксавие, граф на Прованс Амадей Алесандър (* 1754, † 1755) Мария Тереза (* 1756, † 1805), съпруга на Шарл, граф Д'Артоа Мария Анна Карлота (* 1757, † 1824), съпруга на принц Бенедикт Мария Маврикий Савойски, херцог на Шабле Виктор Емануил I (* 1759, † 1824), крал на Сардиния (* 1802, † 1821), съпруг на Мария Тереза Австрийска-Есте Мария Кристина Фердинанда (* 1760, † 1768) Маврикий Йосиф (1762 – 1799), кардинал, херцог на Монферат, съпруг на племенницата си Лудовика Кристина Савойска Мария Каролина (* 1764, † 1782), курфюрстиня на Саксония като съпруга на Антон Саксонски Йосиф Бенедикт Плацид (* 1766, † 1802), граф на Мориен
Биография Детство и младост Карл Феликс, като по-малък брат на Карл Емануел и Виктор Емануил, не е предопределен да наследи трона. Прекарва детството си със сестра си Мария Каролина и най-малкия си брат Йосиф Бенедикт Плацид, граф на Мориен, в бащината резиденция в Монкалиери.
От малък демонстрира много сложен характер: от една страна, последователен и негъвкав, затворен, недоверчив, импулсивен, чувствителен и отмъстителен, а от друга – честен, искрен, способен на емоции и нежност; има проницателен ум, дори понякога ироничен, но му липсва гъвкавост. Има почти свещена концепция за монархията.G. Locorotondo, Carlo Felice, с. 365-366
В годините между Френската революция и Наполеоновата кампания в Италия Карл Феликс е част, заедно с братята си Виктор Емануил, херцог на Аоста, съпругата му Мария Тереза Хасбург-Есте, Маврикий Йосиф, херцог на Монферат, и Йосиф Плацид, граф на Мориен, от истински паралелен двор, който се противопоставя на кръга, събран около принца на Пиемонт Карл Емануил.A. Segre, Vittorio Emanuele I, с. 42
В този период Карл Феликс започва да пише своя личен дневник – важен първоизточник за събитията и конфликтите в савойския двор.
Италианска кампания
Когато избухва войната с Франция, въпреки че е получил определено военно образование, Карл Феликс не се отличава като войник. Всъщност през 1792 г., след френската окупация на Савойското херцогство и провинцията на Ница, той следва войските до Салуцо. През 1793 г. придружава баща си, който, заедно с австрийците на генерал Йозеф Николаус де Винс ръководи операциите за повторното завоюване на Ница и Савоя, във Вал ди Суза, Пинероло, Кунео и Танд. Принцът все пак се държи много далеч от фронта: на 8 септември следва битката при хълма Раус, през пролетта на 1794 г., след като стига до брат си Маврикий, херцог на Монферат, в Аоста, той се отправя, придружен от брат си Йосиф, граф на Мориен, в Морже, с цел да си възвърне някои позиции от значително стратегическо значение, но не постига никакви резултати.S. Costa di Beauregard, Un homme d'autrefois, Paris, 1877, с. 274
Застрашен вътрешно от опасността от революция (през 1794 г. са разкрити две якобински заговора) и компрометиран на външно ниво от катастрофалния Договор от Валансиен (23 май 1794 г.), Пиемонт най-накрая е победен от армията на Наполеон. На 28 април 1796 г. Виктор Амадей III най-накрая е принуден да подпише Примирието от Кераско и след това Мира от Париж (15 май), който утвърждава преотстъпването на Франция на Ница, Савоя, Женева и някои крепости (Карл Феликс сменя титлата „херцог на Женева“ с титлата „маркиз на Суза“).
Виктор Амадей III умира през октомври същата година и е наследен от принца на Пиемонт като Карл Емануил IV Савойски. Отношенията на Карл Феликс с неговия брат, сега крал, които никога не са били сърдечни, се влошават още повече, тъй като суверенът държи братята си в неведение за основните държавни дела.
След две години управление Карл Феликс става свидетел на събитията, кулминиращи в принудителния отказ на Карл Емануил IV от упражняването на кралската власт над континенталните държави на Сардиния. С краля и цялото кралско семейство той напуска Торино вечерта на 9 декември 1798 г. и на разсъмване на 3 март 1799 г., отново след след двора, дебаркира в Каляри.
Вицекрал на Сардиния
Когато Карл Емануил IV Савойски абдикира, тъй като няма деца, на 4 юни 1802 г. той оставя трона на Виктор Емануил, който обаче не завладява владенията в Сардиния и предпочита да ги повери на Карл Феликс в ролята му на вицекрал.
Управлението на Карл Феликс се помни на острова като донякъде твърдо и авторитарно: всъщност след революционните въстания в Сардиния островът преживява период на безредици, изострени от тежката бедност, която води до увеличаване на престъпността, която вицекралят потиска със значителна строгост, така че пише на брат си, краля, „Убий, убий, за доброто на човечеството“. Той установява истински военен режим, до степен че поданиците на Сардиния го наричат „Карл Жестоки“. Израз на това е специалният съдебен състав на вицекралската делегация за разследване на политическите процеси, който незабавно предприема действия срещу народния водач Винченцо Сулис, виновен, че е заменил неспособния вицекрал в опитомяването на революционните движения, но по този начин е умъртвил установената власт. Когато Сулис е осъден на двадесет години затвор, вицекралят преценява присъдата като мека. Освен това, в преследването на „държавни нарушители“ той легитимира приемането на военни процедури и всеки полицейски произвол, от шпионаж до цензура на писма и награди за залавяне на заподозрени.
В работата си по реорганизация обаче той влага значителна енергия, успявайки да овладее автономията на съдебната система и на местната бюрокрация, чиято асимилация той също спира, което отчуждава много консенсуса сред поданиците и успява да коригира някои злоупотреби на феодалния режим. Всъщност, когато Стаменто – парламентът на кралството гласува дарение от 400 000 лири, вицекралят упражнява значителен натиск, така че по-слабите класи да бъдат освободени, урежда споровете относно феодалната юрисдикция между феодалите и васалите в полза на последните. Обаче при избухването на антифеодалния бунт срещу Херцога на Азинара, който е отказал и да изпълни заповедите на вицекраля, Карл Феликс решава да накаже както благородника, който е лишен от притежанията си, така и архитектите на бунта.
Въпреки много несигурната политическа и социална рамка вицекралят успява да направи някои подобрения в селскостопанското и икономическо развитие на острова. В този период са създадени земеделското дружество и службата за управление на мините и горите, принадлежащи на короната. Реколтата от маслини също е насърчавана и са сключени търговски договори, за да се създадат пазари за местно производство. Накрая Карл Феликс започва проекти за подобряване на пътната мрежа.
Брак и завръщане в Торино
На 7 март 1807 г. в Палатинския параклис на Кралския дворец на Палермо той се жени за Мария Кристина Бурбон-Неаполитанска, дъщеря на Фердинанд де Бурбон, крал на Неапол и на Сицилия, който след Виенския конгрес (1814 – 1815) приема титлата „крал на Двете Сицилии“, и на Мария Каролина Австрийска.
Бракът, който първоначално среща съпротивата на заинтересованата страна, е уреден по наложителни династични нужди. Всъщност, тъй като нито Карл Емануил, нито Виктор Емануил имат синове (наследникът на втория умира в Сардиния поради заболяване), а Херцогът на Монферат и Графът на Мориен са починали, Карл Феликс става предполагаем наследник и следователно е важно поне да има синове. Въпреки това, въпреки че бракът с Мария Кристина е хармоничен, нейната стерилност възпрепятства подобни проекти и принуждава Виктор Емануил да обмисли наследяването от страна на Карл Алберт, принц на Кариняно, произхождащ от съпътстващ клон на Савойската династия.
След падането на Наполеон и завръщането на Виктор Емануил в Торино (20 май 1814 г.) Карл Феликс го последва за кратко време, за да се върне на следващата година в Сардиния със съпругата си, формално запазвайки позицията на вицекрал до 1821 г. въпреки че след кратко време се завръща в двора на Торино.
Революция от 1821 г. Предпоставки и начало за бунт След бунтовете в Кадис през 1820 г. испанският крал Фердинанд VII е принуден да отстъпи отново конституцията от 1812 г. и в много европейски страни се разпалва надеждата за получаване на подобни отстъпки от съответните суверени. В Неапол и Палермо избухват въстанически бунтове. Първите признаци на кризата се появяват на 11 януари 1821 г., когато в Торино, по време на представление в театъра, четирима студенти са спрени от полицията, защото носят червени шапки с черен лък, символът на Карбонарите. Младите мъже оказват съпротива и са арестувани, предизвиквайки широко сбиване.. На следващия ден всички студенти и много преподаватели, възмутени от случилото се, протестират, настояват за освобождаването на арестуваните и като не го получават, се заключват в университета. Правителството е принудено да изпрати армия. Въпреки че няма смъртни случаи, ранените са многобройни и събитията се ускоряват.. Всъщност се ражда връзка между протестите и тайното общество на „Федератите“, чиито представители Санторе ди Сантароза, Джачинто Прована ди Коленьо, Карло Емануеле Азинари ди Сан Марцано и Гулиелмо Мофа ди Лизио (всички войници, служители или синове на министри), и Роберто д'Адзельо се срещат с Карл Алберт на 6 март: готови да действат, те са идентифицирали принца като новия човек на Савойския дом – този, който ще скъса с миналото на Абсолютизма..
Програмата на заговорниците не е да поставят под съмнение Савойската династия, а по-скоро да я накарат да осъществи политически и социални реформи и след това да обяви война на Австрия, което също се смята за възможно в светлината на дълбоко антиавстрийските настроения на суверена Виктор Емануил I.. За да направят това, заговорниците, възползвайки се от отсъствието на Карл Феликс, който според тях би могъл да накара брат си Виктор Емануил да се противопостави на плановете им, възнамеряващи да съберат армията, обграждат замъка в Монкалиери, където живее кралят, и го принуждават да да даде конституция, както и да обяви война на Австрия. Ролята на Карл Алберт би била на посредник между заговорниците и суверена.. Обаче на следващата сутрин той се замисля и се опитва да се абстрахира от заговора, който все пак не отрича. Заговорниците обаче се усъмняват и дават инструкции за отмяна на бунта, който би трябвало да избухне на 10: на същия ден Карл Алберт, напълно разкаян, изтичва в Монкалиери при Виктор Емануил I, разкривайки му всичко и молейки за прошка. През нощта гарнизонът на Александрия, командван от един от заговорниците (Гулиелмо Ансалди), се разбунтува и окупира града. Революционерите, макар и изоставени от принца, решават да действат..
Абдикация на Виктор Емануил I и регентство на Карл Алберт
В неделя, 11 март 1821 г., крал Виктор Емануил I събира отново Коронния съвет, който включва и Карл Алберт. Предвид нерешителността на монарха обаче решение не е взето.