Франкистка Испания () е периодът от испанската история между 1939 и 1975 г., когато Франсиско Франко управлява Испания след Гражданската война с титлата Каудильо. След смъртта му през 1975 г. Испания преминава към демокрация. През този период Испания е официално известна като Испанска държава (Estado Español).
Характерът на режима еволюира и се променя по време на неговото съществуване. Месеци след началото на Испанската гражданска война през юли 1936 г., Франко се очертава като доминиращ бунтовнически военен лидер и е провъзгласен за държавен глава на 1 октомври 1936 г., установявайки диктатура върху територията, контролирана от националистическата фракция. Декретът за обединение от 1937 г., който обединява всички партии, подкрепящи бунтовническата страна води до превръщането на националистическа Испания в еднопартиен режим на Испанската фаланга. Краят на войната през 1939 г. довежда до управление на Франко над цялата страна и изгнание за републиканските институции. Франкистката диктатура първоначално приема форма, описана като „фашизирана диктатура“ или „полуфашистки режим“, показвайки ясно влияние на фашизма в области като трудовите отношения, автаркичната икономическа политика, естетиката и еднопартийна система. С течение на времето режимът се отваря и се доближава до диктатурите на развитието, въпреки че винаги запазва остатъчни фашистки елементи.
По време на Втората световна война опустошената от войната и гладуваща Испания не се присъединява към силите на Оста (нейните поддръжници от гражданската война, Фашистка Италия и Нацистка Германия), но ги подкрепя по различни начини през по-голямата част от войната, като запазва неутралитета си като официална политика на "невойнственост". Поради това Испания е изолирана от много други страни почти десетилетие след Втората световна война, докато нейната автарктична икономика, която все още се опитва да се възстанови от гражданската война, страда от хронична депресия. Законът за наследството от 1947 г. прави Испания де юре отново кралство, но определя Франко като пожизнен държавен глава с правомощието да избира кой да стане крал на Испания и негов наследник.
През 50-те години на миналия век са проведени реформи и Испания отхвърля автаркията, пренасочвайки икономическата власт от фалангисткото движение, което е склонно към изолационизъм на нова порода икономисти, технократите от Опус Дей. Това води до огромен икономически растеж, втори след Япония, който продължава до средата на 70-те години, известен като „испанското чудо“. През 50-те години режимът също се променя от открито тоталитарен и използващ тежки репресии към авторитарна система с ограничен плурализъм.Payne (2000), p. 645 В резултат на тези реформи на Испания е позволено да се присъедини към Обединените нации през 1955 г., а по време на Студената война Франко е една от най-известните антикомунистически фигури в Европа: режимът му е подпомаган от западните сили, особено от Съединените щати. Франко умира през 1975 г. на 82-годишна възраст. Той възстановява монархията преди смъртта си и прави свой наследник крал Хуан Карлос I, който ръководи испанския преход към демокрация.
Установяване На 1 октомври 1936 г. Франко е официално признат за каудильо на Испания (испанският еквивалент на италианското дуче и германския фюрер) от Хунта за национална отбрана, която управлява териториите, окупирани от националистите.Paul Preston, Chapter 6 "The Making of a Caudillo" in Franco: A Biography (1993), pp. 171–198. През април 1937 г. Франко поема контрола над Испанската фаланга, тогава водена от Мануел Хедила, който наследява Хосе Антонио Примо де Ривера, екзекутиран през ноември 1936 г. от републиканското правителство. Той ги обединява с Carlist Comunion Tradicionalista, за да формира новата фаланга. Единствената законна партия на Франкистка Испания, тя е основният компонент на Movimiento Nacional (Национално движение).Preston (1993), Chapter 10. "The Making of a Dictator: Franco and the Unification April 1937", pp. 248–274. Фалангистите са съсредоточени в местното правителство и на най-ниско ниво, натоварени с овладяването на импулса на Гражданската война за масова мобилизация през техните помощници и профсъюзи чрез събиране на доноси на жители и набиране на работници в профсъюзите.Ángela Cenarro Lagunas, "Historia y memoria del Auxilio Social de Falange" in Pliegos de Juste 11–12 (2010), pp. 71–74. Въпреки че има видни фалангисти на висше правителствено ниво, особено преди края на 1940 г. се намират по-високи концентрации на монархисти, военни служители и други традиционни консервативни фракции на тези нива. Въпреки това, Фалангата остава единствената партия.
Франкистите поемат контрола над Испания чрез всеобхватна и методична война на изтощение, която включва затвор и екзекуции на испанци, заподозрени в подкрепа на ценностите, насърчавани от републиката: регионална автономия, либерална или социална демокрация, свободни избори, социалистически наклонности и права на жените, включително правото на глас.Franco's description: "The work of pacification and moral redemption must necessarily be undertaken slowly and methodically, otherwise military occupation will serve no purpose". Roberto Cantalupo, Fu la Spagna: Ambasciata presso Franco: de la guerra civil, Madrid, 1999: pp. 206–208. Десните смятат, че тези „вражески елементи“ съставляват „анти-Испания“, която е продукт на болшевиките и „юдео-масонски заговор“. Последното твърдение датира от преди фалангизма, след като еволюира след Реконкистата на Иберийския полуостров от ислямските маври. Основателят на фалангистите, Хосе Антонио Примо де Ривера има по-толерантна позиция от националсоциалистите в Германия, тъй като малкият размер на еврейската общност в Испания по това време не благоприятства развитието на силен антисемитизъм. Примо де Ривера вижда решението на "еврейския проблем" в Испания като просто: обръщането на евреите към католицизма. В края на Гражданската война в Испания, според собствените данни на режима, повече от 270 000 мъже и жени са държани в затвори, а около 500 000 са избягали от страната. Голям брой от заловените са върнати в Испания или интернирани в нацистки концентрационни лагери като врагове без гражданство. Между шест и седем хиляди изгнаници от Испания умират в Маутхаузен. Изчислено е, че повече от 200 000 испанци са загинали през първите години на диктатурата от 1940 до 1942 г. в резултат на политическо преследване, глад и болести, свързани с конфликта.The Splintering of Spain, pp. 2–3. Cambridge University Press, .
Силните връзки на Испания с Оста довеждат до нейния международен остракизъм в първите години след Втората световна война, тъй като Испания не е член-учредител на Обединените нации и не става член до 1955 г. Това се променя със Студената война, която скоро последва края на военните действия през 1945 г., пред лицето на което силният антикомунизъм на Франко естествено накланя неговия режим към съюзяване със Съединените щати. Независимите политически партии и профсъюзите са забранени през целия период на диктатурата. Независимо от това, след като в края на 50-те години са издадени укази за икономическа стабилизация, е отворен пътят за масивни чуждестранни инвестиции – „вододел в следвоенната икономическа, социална и идеологическа нормализация, водеща до изключително бърз икономически растеж“, което бележи „участието на Испания“ в общоевропейската следвоенна икономическа нормалност, съсредоточена върху масовото потребление и консенсуса за разлика от едновременната реалност на съветския блок“.The Splintering of Spain, p. 7.
На 26 юли 1947 г. Испания е обявена за кралство, но не е определен монарх, докато през 1969 г. Франко не посочва Хуан Карлос за свой официален наследник. Франко трябва да бъде наследен от Луис Кареро Бланко като министър-председател с намерението да продължи франкисткия режим, но тези надежди приключват с убийството му през 1973 г. от баската сепаратистка група ЕТА. Със смъртта на Франко на 20 ноември 1975 г. Хуан Карлос става крал на Испания. Той инициира последващия преход на страната към демокрация, завършвайки с превръщането на Испания в конституционна монархия с избран парламент и автономни делегирани правителства.
Правителство След победата на Франко през 1939 г. Фалангата е обявена за единствената законна политическа партия в Испания и се утвърждава като основен компонент на Националното движение. В положение, подобно на извънредно положение, Франко управлява с хартия, с повече власт от всеки испански лидер преди или след това. От него дори не се изисква да се консултира с кабинета си за повечето закони.Payne, pp. 231–234 Според историка Стенли Пейн Франко има повече ежедневна власт, отколкото Адолф Хитлер или Йосиф Сталин са притежавали на съответните върхове на властта си. Пейн отбелязва, че Хитлер и Сталин най-малкото са поддържали парламенти, които са подписани, докато Франко се отказва дори от тази формалност в първите години на своето управление. Според Пейн, липсата дори на парламент с твърд печат прави правителството на Франко „най-чисто произволното в света“.Payne, p. 323. 100-членният Национален съвет на движението служи като импровизиран законодателен орган до приемането на органичния закон.
Органичният закон прави изпълнителното правителство отговорно за приемането на всички закони, като същевременно определя Кортесите като чисто консултативен орган, избран нито чрез пряко, нито чрез всеобщо гласуване. Кортесите (парламента) нямат власт върху държавните разходи и правителството не е отговорно, министрите се назначават и освобождават единствено от Франко като „шеф“ на държавата и правителството. Ley del Referendum Nacional (Законът за националния референдум), приет през 1945 г. одобрява всички „основни закони“ да бъдат одобрени от народен референдум, в който могат да гласуват само главите на семействата. Местните общински съвети се назначават по подобен начин от главите на семейства и местни корпорации чрез местни общински избори, докато кметовете се назначават от правителството. По този начин Испания е една от най-централизираните страни в Европа и със сигурност най-централизираната в Западна Европа след падането на португалския режим в Революцията на карамфилите.
Законът за референдума е използван два пъти по време на управлението на Франко – през 1947 г., когато референдум възражда испанската монархия с Франко като де факто пожизнен регент с единственото право да назначава своя приемник; а през 1966 г. се провежда още един референдум за одобряване на нов „органичен закон“ или конституция, за който се предполага, че ограничава и ясно определя правомощията на Франко, както и формално създава съвременната служба на министър-председателя на Испания. Като отлага въпроса за републиката срещу монархията за своята 36-годишна диктатура и като отказва сам да поеме трона през 1947 г., Франко се опитва да демонизира монархическите карлисти (които предпочитат възстановяването на Бурбоните), както и републиканските „стари ризи“ (оригинални фалангисти). Франко пренебрегва претенциите за трона на Хуан, граф на Барселона, син на последния крал Алфонсо XIII, който се определя за наследник; Франко го намира за твърде либерален. През 1961 г. Франко предлага на Ото фон Хабсбург трона, но получава отказ и в крайна сметка следва препоръката на Ото, като избира през 1969 г. младия Хуан Карлос за свой официално определен наследник на трона, малко след 30-ия му рожден ден (минималната възраст, изисквана съгласно Закона за наследството).
През 1973 г. поради напреднала възраст и за да облекчи тежестта си в управлението на Испания, Франко подава оставка като министър-председател и назначава адмирал Луис Кареро Бланко на споменатия пост, но той остава като държавен глава, главнокомандващ на въоръжените сили Сили и ръководител на движението. Кареро Бланко е убит през същата година и Карлос Ариас Наваро става новият министър-председател на страната.
Въоръжени сили