Мавританската архитектура е стилово направление в рамките на ислямската архитектура, което се развива в западния ислямски свят, включително и в Ал-Андалус (на Иберийския полуостров) и в днешните държави Мароко, Алжир и Тунис (част от Магреб). Терминът „мавритански“ идва от историческото западноевропейско название на мюсюлманските жители на тези региони като „маври“,Думата идва от латинската дума Mauri (маври), първоначално название на жителите на берберското царство Мавретания (днешен Алжир и Мароко) но по-късно названието се отнася и за араби и мувалади.Menocal (2002). Ornament of the World , p. 16; Richard A Fletcher, Moorish Spain (University of California Press, 2006), pp.1,19. По-късно думата придобива по-расови конотации и към средата на ΧΧ век излиза от употреба. Употребата ѝ днес като цяло се ограничава до прилагателни в термини като „мавританска архитектура“ или „мавританско изкуство“. Научните изказвания по адрес на ислямската архитектура наричат този стил с по-географски замисъл, като например архитектура на ислямския запад или архитектура на западните ислямските земи, а някои бележки към ислямското изкуство и архитектура считат използването на термина „мавритански“ за остаряло или спорно.
Този архитектурен стил смесва влияния от берберската култура в Северна Африка, предислямските Пиренеи (които са били римски, византийски и вестготски земи) и съвременните архитектурни течения в ислямския Близък изток, и по този начин в продължение на векове възниква един уникален стил с разпознаваеми характеристики като подковообразната арка, риадски градини (градини във вътрешни дворове със симетрично разделение на четири части), квадратни (кубовидни) минарета и сложни геометрични и арабескови мотиви от дърво, щукатура и плочки (особено зуляйдж). С течение на времето този западен стил започва да използва все повече при декорация на повърхности (например мозайки, дърворезби), като същевременно запазва традицията да се фокусира върху интериора на сградите, а не върху екстериора им. За разлика от ислямската архитектура на изток, този стил не използва прекомерно големи сводове и куполи. Основните центрове на тази архитектурна традиция са големите градове на империите и мюсюлманските държави в историята на региона, като Кордоба, Кайруан, Фес, Маракеш, Севиля, Гранада и Тлемсен. В рамките на този обширен регион е съществувала известна разлика между архитектурните стилове, използвани в по-източната му област Ифрикия (приблизително днешен Тунис), и стилът, използван в западния Магреб (днешно Мароко и западен Алжир) и ал-Андалус, който понякога е наричан испано-мавърски или испано-магребски стил.
Дори след прекратяването на мюсюлманското владичество на Иберийския полуостров, традициите на мавританската архитектура се запазват в Северна Африка, както и в стила мудехар в Испания, който използва мавритански техники и дизайни и ги адаптира към християнските теми. През XIX век и по-късно мавританският стил често е имитиран под формата на нео-мавританска или мавританско-ренесансова архитектура в Европа и Америка, включително нео-мудехар в Испания. Някои научни препратки свързват термина „мавритански“ или „мавритански стил“ по-тясно именно с тази мода от XIX век в западната архитектура, а не с първоначалния мавритански стил.
Бележки
Източници
Категория:История на архитектурата Категория:Средновековна архитектура Категория:Ислямска архитектура Категория:Архитектурни стилове Категория:Арабска архитектура