Историята на автомобила започва през 1672 г. с изобретяването на първото задвижвано с пара превозно средство, колесница с пара на Фердинанд Вербийст. За първи автомобил, задвижван с пара и способен да превозва хора, се счита този, построен от Никола-Жозеф Кюньо през 1769 г. Изобретателите започват да се разклоняват в началото на XIX в., като създават двигателя на де Риваз, един от първите двигатели с вътрешно горене, и един от първите електромотори. По-късно, през 1826 г., Самюъл Браун изпробва първия двигател с вътрешно горене с промишлено приложение.
В средата на XIX в. в Англия е приет нарочен закон за движението на големите превозни средства, но напредъкът в развитието на двигатели с вътрешно горене продължава. Инженерите създават дву- и четиритактови двигатели с вътрешно горене и започват да използват бензин като гориво. Серийно произведени превозни средства започват да се появяват през 1887 г., когато Карл Бенц разработва автомобил с бензинов двигател и прави няколко идентични екземпляра. Следващото производство е белязано от Ford Model T, създаден от Ford Motor Company през 1908 г., който става първият автомобил, произвеждан масово на конвейер.
Двигатели В началото усилията са съсредоточени върху търсенето на надежден преносим двигател.
Задвижване с пара Първите експериментални превозни средства с парна тяга са построени след като Ричард Тревитик предлага метод за използването на пара с високо налягане. Мобилните парни машини намират практическо приложение едва около 1800 г. През първата половина на XIX в. се наблюдава голям напредък в конструирането на парни превозни средства, а през 50-те години на XIX в. те вече се произвеждат за продажба. Този напредък е потиснат от законодателството в Англия, което ограничава или забранява използването на превозни средства с парна тяга по пътищата. Независимо от това, от 80-те години на XIX в. до 20-те години на XX в. се наблюдава непрекъснато усъвършенстване на технологията и техниките за производство и са разработени многобройни пътни превозни средства с парна тяга. През XX век бързото развитие на технологията на двигателите с вътрешно горене води до прекратяване на използването на парната машина в превозни средства, като сравнително малко на брой остават в употреба след Втората световна война. Много от тях са придобити от ентусиасти с цел съхранение на историята и все още съществуват множество екземпляри. През 60-те години на ХХ век проблемите със замърсяването на въздуха в Калифорния предизвикват кратък период на подновен интерес към разработването и изучаването на превозни средства с парна тяга като възможно средство за намаляване на замърсяването. Освен отделни реплики за ентусиастите и с експериментална цел, към 2020 г. не се произвеждат превозни средства с парна тяга.
Електрическо задвижване XIX век
През 1828 г. унгарецът Ányos Jedlik, който изобретява ранен тип електрически двигател, създава малък модел на автомобил, задвижван от него. През 1834 г. ковачът от Върмонт Томас Дейвънпорт, изобретател на първия американски електрически двигател за постоянен ток, монтира своя двигател в малък автомобил, който управлява по къса кръгова електрифицирана писта. През 1835 г. професор Стратинг (Sibrandus Stratingh) от Гронинген, Нидерландия, и неговият асистент Кристофър Бекер създават малък електрически автомобил, задвижван от галванични елементи за еднократна употреба. През 1838 г. шотландецът Робърт Дейвидсън построява електрически локомотив, който развива скорост от 6,4 km/h. През 1840 г. в Англия е издаден патент за използването на релси като проводници на електрически ток, а през 1847 г. подобни американски патенти са издадени на Lilley и Colten.
Не е ясно кой точно е първият електрически автомобил. Между 1832 г. и 1839 г. Робърт Андерсън от Шотландия изобретява груба електрическа каляска, задвижвана от галванични елементи. През ноември 1881 г. френският изобретател Гюстав Пиер Труве демонстрира работещ триколесен автомобил, задвижван с електричество, на Международното изложение по електричество в Париж. Английският изобретател Томас Паркър, чиито нововъведения са електрифицирането на лондонското метро, трамваите в Ливърпул и Бирмингам и бездимното гориво от въглища (Coalite), построява през 1884 г. в Лондон първия сериен електрически автомобил със специално разработени от него акумулаторни батерии с голям капацитет. Други обаче смятат Flocken Elektrowagen от 1888 г. на германския изобретател Андреас Флокен за първия истински електромобил.
XX и XXI век Електрическите автомобили са популярни в периода между края на XIX и началото на XX век, когато електричеството е сред предпочитаните методи за задвижване на автомобилите, осигурявайки ниво на комфорт и лекота на управление, което не може да бъде постигнато от бензиновите автомобили по онова време. Напредъкът в технологиите с вътрешно горене, особено с въвеждането на електрически стартер, скоро премахва това предимство: по-големият пробег на бензиновите автомобили, по-бързото им зареждане с гориво и разрастващата се петролна инфраструктура стимулират масовото производство на бензинови автомобили от компании като Форд Мотър Къмпани. Така цените на бензиновите автомобили намаляват до по-малко от половината от тези на електрическите автомобили, което на практика ги премахва от важни пазари като САЩ до 30-те години на ХХ век. През 1997 г. се появяват Toyota RAV4 EV и Nissan Altra, първите серийни електрически автомобили, които използват съответно NiMH и Li-ion батерии (вместо по-тежките оловно-киселинни).
През последните години повишената загриженост за въздействието на бензиновите автомобили върху околната среда, по-високите цени на бензина, подобренията в технологията на батериите и перспективата за пик на нефта доведоха до подновяване на интереса към електрическите автомобили, които се възприемат като по-екологични и по-евтини за поддръжка и експлоатация, въпреки високите първоначални разходи.
Двигатели с вътрешно горене Газови смеси
Първите опити за създаване и използване на двигатели с вътрешно горене използват газови смеси. Например Кристиян Хюйгенс (1629 – 1695 г.) построява двигател с вътрешно горене, задвижван с барут, за да доставя вода за напояване на градините на двореца Версай.
Други ранни експериментатори също използват газове. През 1806 г. швейцарският инженер Франсоа Исак дьо Риваз построява двигател, задвижван от вътрешно горене на смес от водород и кислород. През 1826 г. англичанинът Самюъл Браун тества своя двигател с вътрешно горене, захранван с водород, като го използва за задвижване на превозно средство по Шутърс Хил в Югоизточен Лондон. Хипомобилът на белгиеца Етиен Леноар с едноцилиндров двигател с вътрешно горене, задвижван с водород, прави тестов пробег от Париж до Жоанвил льо Пон през 1860 г., като изминава около 9 km за по-малко от три часа. По-късната му версия се задвижва с коксов газ. През 1884 г. е патентован и изпробван автомобилът Delamare-Deboutteville.
Използването на пропан-бутан (LPG) или природен газ в превозните средства става популярно спорадично – често в зависимост от предлагането и цената на бензина.
Бензин През 1867 г. Николаус Ото и Ойген Ланген конструират работещ двигател с вътрешно горене, залегнал в основата на днешния четиритактов двигател. Около 1870 г. във Виена, Австрия (тогава Австро-Унгария), изобретателят Зигфрид Маркус монтира двигател с вътрешно горене с течно гориво на обикновена ръчна количка, с което става първият човек, задвижил превозно средство с помощта на бензин. Днес този автомобил е известен като „първата кола на Маркус“, но е по-скоро количка. Вторият му автомобил, построен и пуснат в движение през 1875 г., е първият автомобил, задвижван с бензин, и се намира във Виенския технически музей. През 1883 г. Маркус получава германски патент за нисковолтова запалителна система от типа „магнето“. Тази конструкция е използвана за всички следващи двигатели. Това запалване, в съчетание с „карбуратора с въртящи се четки“, прави конструкцията на двигателя иновативна. През живота си той е почитан като създател на автомобила, но мястото му в историята е почти заличено от нацистите по време на Втората световна война. Тъй като Маркус е от еврейски произход, нацистката пропагандна служба нарежда работата му да бъде унищожена, името му да бъде изтрито от бъдещите учебници, а публичните му паметници да бъдат премахнати, като вместо това се отдаде дължимото на Карл Бенц.
През последните две десетилетия на XIX в. няколко изобретатели разработват свои версии на практични автомобили с бензинови/газови двигатели с вътрешно горене: Карл Бенц конструира първия си автомобил през 1885 г. в Манхайм. Бенц получава патент за своя автомобил на 29 януари 1886 г. и започва първото производство на автомобили през 1888 г., след като съпругата му Берта Бенц доказва – с първото пътуване на дълги разстояния през август 1888 г. от Манхайм до Пфорцхайм (около 100 km) за около ден – че тази „карета без коне“ е способна на продължително пътуване. От 2008 г. насам това събитие се отбелязва като Мемориално трасе „Берта Бенц“.
Скоро след това Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах в Щутгарт през 1889 г. проектират превозно средство, което да бъде автомобил, а не карета с допълнителен двигател. Обикновено на тях се приписва и изобретяването на първия мотоциклет през 1886 г., но през 1882 г. Енрико Бернарди от университета в Падуа в Италия патентова едноцилиндров бензинов двигател с мощност 0,024 к.с. (18 W) и обем 122 cm³ и го монтира в триколесния велосипед на сина си, което го прави поне кандидат за първи автомобил и първи мотоциклет. Бернарди разширява триколесния велосипед през 1892 г., за да превозва двама възрастни.
Първият четириколесен автомобил с бензинов двигател във Великобритания е построен в Уолтъмстоу от Фредерик Бремер през 1892 г. Друг автомобил е направен в Бирмингам през 1895 г. от Фредерик Уилям Ланчестър, който патентова и дисковата спирачка. Първият електрически стартер е монтиран на автомобила Arnold, адаптация на Benz Velo, построен в Кент между 1895 и 1898 г.
Джордж Фут Фос от Шербрук, Квебек, конструира едноцилиндров бензинов автомобил през 1896 г., който управлява в продължение на четири години, пренебрегвайки предупрежденията на градските власти за арест заради „лудите му изцепки“.
В днешно време много от първите пионери са почти забравени. През 1891 г. Джон Уилям Ламбърт построява триколесна кола в Охайо сити, Охайо, унищожена при пожар същата година, а Хенри Надиг конструира четириколесна кола в Алънтаун, Пенсилвания. Вероятно е имало и други.
Хронология на развитието Период на ветераните
На 8 май 1879 г. американецът Джордж Б. Селдън подава заявка за патент, която включва не само двигателя, но и използването му в автомобил с четири колела. Селдън прави поредица от изменения на заявката си, които удължават правния процес, което води до забавяне от 16 години преди патентът да бъде издаден на 5 ноември 1895 г. Селдън лицензира патента си на повечето големи американски производители на автомобили, като събира такса за всеки произведен от тях автомобил и създава Асоциацията на лицензираните производители на автомобили. Ford Motor Company се бори срещу този патент в съда и в крайна сметка печели при обжалване. Хенри Форд свидетелства, че патентът повече е попречил, отколкото е насърчил развитието на автомобилите в САЩ.
Първото производство на автомобили е дело на Карл Бенц през 1888 г. в Германия, и по лиценз на Бенц – на Емил Роже във Франция. Има и много други производители, сред които конструкторите на триколки Рудолф Ег, Едуард Бътлър и Леон Боле. Боле, използвайки двигател с обем 650 cm³ по собствена разработка, дава възможност на водача си Жамин да развие средна скорост от 45 km/h в ралито Париж-Турвил през 1897 г. До 1900 г. във Франция и САЩ започва масово производство на автомобили.