Каракачаните (остар. черновлънци,macedonia.kroraina.com, саракацани) са гръцка: ...the Sarakatsani, as they exist today, provide no evidence of a past history that was ever anything but Greek.: ...[the Sarakatsani] are ethnically Greek, speak Greek, and are Greek Orthodox. общност, живееща основно в планините Пинд в Гърция и източна Стара планина в България.
В миналото са били номади, препитаващи се с отглеждането на овце, добив и продажба на мляко, месо и вълна. По-голямата част от каракачаните имат гръцко национално съзнание. Отличават се със свой бит и култура, която няма аналог. Говорят каракачанския диалект на гръцкия и са източноправославни християни.
Етимология на етнонима и самоназвание Съществуват различни версии за етимологията на името. Едната е, че произлиза от турската дума karakaçan или kırkaçan, означаваща този, който напуска към необработените земи или този, който напуска гората, друга, от двете турски думи „кара“ – черен, и „качан“ – беглец, трета, от арумънската дума sarac-tsani, означаваща 'бедняк'. Езикът им произхожда от елинския койне (популярната форма на гръцкия, която възниква в посткласическата античност), или те са просто елинизирани траки. Техните носии, песни, традиции и фолклор съвпадат с тези на гръцкия народ и са станали част от гръцкото културно наследство.
Самоназванието на каракачаните е „влахи“ (ед.ч. βλάχος ['vlaxus] – влах, мн.ч. βλαχοι ['vlax’]). Според някои твърдения то не трябва да се бърка с етнонима „власи“, защото в Средновековието и до по-ново време планинските номади и скотовъдци най-често са означавани като „влахи“, независимо от произхода и родния им език, но за тези твърдения няма неопровержими доказателства.
История на каракачаните Речникът на българския език на БАН дава следното определение за понятието „каракачанин“:
Произход на каракачаните
Каракачаните са населявали Балканите от хилядолетия. В една от най-разпространените и актуални научни теории се развива тезата, че първоначално те са живели в областта Пинд на Средна Гърция и по-точно – в планинския масив Аграфа, в региона на гр. Янина. По време на османската власт каракачаните оказват съпротива на поробителите, поради което Али паша (от Янина) ги подлага на масово клане. Тази е причината в началото на 19 век те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на живот. Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Северна Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.
За историята на „черните бегълци“ има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 година и той паднал под османска власт. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.
Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че според исторически летописи, още около 16 век от подножието на планината Епир и Пинд, на север към България започва глобално придвижване на пастири с големи стада, определяни като „каракачани“. От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население.
Според антрополога Георгис Кавадиас каракачаните са местен номадски народ, датиращ от неолита и следователно от пределинистични времена.
Влашки произход За влашкия произход на каракачаните говори Симеон Табаков. В том първи на своя тритомен труд „Опит за история на град Сливен“ той посочва следното:
Тази теза влиза в противоречие с трако-елинската, според която романизираните траки са власите, а елинизираните – каракачаните, т.е. поставя ясно разделение, докато при влашката теория власите са романизирано местно население, което впоследствие преминава и през елинизация, за да се появят каракачаните. Елинизацията е видима при езика и характерното източно православие.
Трако-елински произход Много от българските учени ги приемат за потомци на най-старото население на Балканския полуостров – траките, и поради своята изолация високо в планините, не били славянизирани, но впоследствие били елинизирани. Поддръжници на тази теза са Ж. Чанков, Г. Хлебаров, Д. Константинов, Перикли Чилев, В. Маринов. Според други съвременни български и чужди учени, теорията за трако-елинския произход е била създадена по комунистическото време в България, с цел привидно да се докаже общият тракийски корен на всички населяващи територията на българската държава.
История на каракачаните в българските земи
В Османската империя каракачаните са били относително независим етнос и са преживявали от търговия с месо (агнешко и овнешко) и вълна. Те обикновено са прекарвали летните месеци в Родопите, в днешна България, и са се връщали на юг в днешна Гърция за зимата. Миграцията започвала по Гергьовден, а обратната миграция – на Димитровден. Както каракачаните, така и българският хайдутин Христо Н. Македонски не споделят симпатии към османските турци. Ето какво споменава той за каракачаните в своите записки:
През 1936 година са издадени и първите им документи за самоличност, като фамилиите им са отнети и наречени на бащите и дядовците, а характерните гръцки окончания на собствените им гръцки имена са заменени с български (например: Костас става Коста, Христос става Христо, Димитрис става Димитър и т.н.). След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да напускат България и да влизат в Гърция.
Новодошлият социализъм в България слага край на номадския живот на каракачаните. През 1954 г. Министерският съвет на НРБ ги задължава да се установят на постоянно местожителство. Голяма част от тях не се подчиняват. За да ги принуди да го направят, през 1958 година социалистическото управление национализира стадата им (приблизително 188 530 овце ), като част от общата политика за премахване на частната собственост. Принудени вече, в безизходица, те се заселват в градовете Сливен, Карнобат, Казанлък, Сопот, Карлово, Копривщица, Самоков, Дупница, Враца, Монтана, Котел, Твърдица, Берковица, Пловдив, Вършец, Шипка, селата Самуилово, Боров дол, Голямо Чочовени, като квартал Речица (на Сливен) има собствено дружество, макар и да се числи към Сливен. По повод национализирането на стадата, каракачанин споделя следното:
На 27 октомври 1990 група от около двайсетина ентусиасти решават да регистрират дружество, което да обединява каракачаните в България, и така се слагат основите на ФКПДК (Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България). В състава на ФКПДК влизат над 20 КПДК (културно-просветни дружества на каракачаните). Тези дружества имат изградени танцови състави, изпълняващи автентични песни и хора, като всичко се поставя според основните цели и задачи на федерацията. Те са основно запазване на самобитната култура, езика, религията. По данни на ФКПДК в България живеят и членуват над 23 000 каракачани (най-голямата общност от тях е в област Сливен), в сравнение с броя им от 1905 г., който е 6128 и от 1992 г., който е 5144. www.slivenskodelonv.sliven.net www.everyculture.com
След демократичните промени каракачаните в България, подкрепяни официално от Гърция, проявяват все по-голям интерес към своята самобитност и вече има създадени дружества на каракачаните в България. Всяко лято в местността Карандила край Сливен се провежда каракачански събор, с участие на каракачани от България, Гърция и Северна Македония.
В проведеното през 2011 г. преброяване на населението на България броят на хората, самоопределили се като каракачани, е 2511, 1479 от които посочват гръцкия като свой майчин език, 465 българския, 549 друг, а само 17 не са го самоопределили.censusresults.nsi.bg
Бит и култура Каракачанският фолклор включва песни, танци, поезия и незначителна част дървени декоративни скулптури, също така сложни и богати бродерии, такива каквито украсяват традиционните носии. Главните мотиви, използвани при скулптурите и бродериите, са геометричните фигури и човешките и растителни орнаменти. Каракачаните се характеризират и с използването на народна медицина, което се изразява в употребата на билки, мед, овча кръв или комбинация от тях.
Религия и фолклорни вярвания Каракачаните са източноправославни християни и най-често са свързвани в миналото с Гръцката православна църква. В съвременна България каракачаните са част от Българската православна църква. Въпреки че тяхното участие в институционалните форми на църквата не е официално и особено забележимо, те дълбоко вярват в Бог Отец, Христос и Дева Мария. Бог се явява като всеобщ баща, защитник, съдия и правораздаващ за злите човешки деяния.
Фолклорните вярвания, например в „лоши очи“ или уроки и в комплексност с панелинистичните духове, са преплетени в християнските вярвания. Във всяко жилище се е намира поне по една икона, на която се отдава особено значение. Семейството се смята за отражение на отношенията между Бог Отец, Дева Мария и Христос. Бащата, като глава на семейството, е отговорен за духовния живот на семейството. Каракачаните нямат официално определен религиозен практикуващ и всяко домакинство установява автономно религиозно общество. Вярва се в резултатността от магията (например в леенето на куршум и предпазването от уроки чрез носене на талисман – най-вече синьо оченце).
Християнските празници, на които се отдава голямо значение, са Гергьовден и Димитровден, които също така предшестват и сезонната миграция през пролетта и ранната зима, съответно. За Гергьовден се коли агне, в чест на светците. Великден е най-важният ритуален период в каракачанския религиозен живот.
Каракачанска сватба Каракачанската традиционна сватба, разгледана по форма и детайли, представлява традиция, чиито отделни етапи са запазили традиционната си сила и въздействие до наши дни.
Бащата на момчето със свои близки отиват да искат ръката на момата от нейните родители. След съгласието и уговорката, те определят датата на тяхната бъдеща сватба.
В сватбения ден, рано сутринта, булката облечена в булчинската носия, я закриват зад една черга. Същевременно се омесва сватбена пита, като пеят песни и играят хора, докато пристигнат младоженецът и сватбарите. Пристигането на младоженеца става в съботна вечер. Той и неговите хора прекарват нощта в дома на момичето, като се веселят и пеят.
В неделя, преди да го заведат при булката, при нея минават нейните родители, братя и сестри, за да се простят. Дават ѝ пари, а тя им отвръща с приготвени дарове. След това водят младоженеца при булката. Там те му разкриват нейното лице. Тогава заедно отиват в църквата, за да се венчаят, а свидетели на тяхното бракосъчетание са всички сватбари.
След венчавката водят булката в дома на младоженеца и там продължава същинската сватба. Започват да се вият дълги хора и да се пеят песни. Всички се наслаждават на богатата трапеза. Хорото се води от момче, което носи собственоръчно изработен байряк, богато украсен със златисти и сребристи дантели. Различни шевици украсяват краищата му. В средата му се зашиват стари монети и хлопка. Дръжката е дървена, а в горния край образува кръст, на чиито върхове се поставя по една червена ябълка, украсена със златиста дантела.
Бащата на младоженеца носи бъклица, в която има червено вино. С нея той посреща своята бъдеща снаха и нейните близки. Ако младоженецът има брат, на него се дава красиво ушита торба, украсена със същите дантели и шевици, като на байряка. В нея се носи една от сватбените погачи.
Характерно за каракачаните е булката отново да се забули, след като вече е пристигнала в дома на нейния съпруг. Сватбарите остават и прекарват нощта в къщата на момчето. А в понеделник рано сутринта разопаковат чеиза на булката, приготвен от нейната майка и тя дарява с дарове семейството на момъка.
Момичето няма байряк.
Традиционно облекло и жилище