Питигрѝли (), псевдоним на Дѝно Сèгре (на италиански: Dino Segre), е италиански писател и журналист.
Неговите произведения се радват на голям успех в Италия в периода между двете Световни войни. Името му е свързано и с фашистката полиция (OVRA), чийто информатор и доносник е.
Биография
Ранни години Питигрили е роден на 9 май 1893 г. в град Салуцо, Пиемонт, Кралство Италия в семейството на Давид Сегре – бивш офицер от армията, агент за недвижими имоти, член на богато, но атеистично еврейско семейство, и на Лучия Елена – потомка на католически род аптекари от Пиемонт. При раждането му майка му го кръщава тайно от баща му.
Според самия Сегре произходът на артистичния му псевдоним е свързан с епизод от детството му: един ден той пита майка си на кое животно е козината, от която е подплатено палтото му и тя му отговаря с френския термин „petit -gris“ (букв. „малък сивушко“, народното име на сибирската катеричка). На Сегре се харесва звученето на думата и, италианизирайки я, я прави „Питигрили“ (накратко „Пити“ за приятели).Enzo Magrì, Un italiano vero: Pitigrilli, Baldini&Castoldi, Milano 1999, с. 13.
След като завършва изучаването на класически езици в колеж в град Карманьола, се записва да учи право в Торинския университет.
Връзка с Гулиелминети и журналистическа кариера
Сегре започва журналистическата си дейност доста млад и се радва на успешна кариера. През 1914 г., на изпита си по литература, като най-добра италианска поетеса той посочва известната тогава поетеса и писателка Амалия Гулиелминети. Слухът стига до 12 г. по-възрастната от него поетеса, която го кани на чай; симпатията ѝ към него е мигновена и тя го кръщава „Русия ефеб“ заради външния му вид и „брат Пити“ заради йезуитската му начетеност, а впоследствие го въвежда в литературните и журналистическите среди. Двамата са стабилна двойка от 1918 до 1920 г., а през 1919 г. той пише биографията ѝ за 7-ия монографичен брой на списание „Модернисима“.
През 1914 – 1915 г. Сегре пише за сатиричния вестник Numero, а след това и за двуседмичното илюстровано торинско списание La Donna.
През 1916 г. завършва право в Торинския университет, но не практикува професията, като предпочита да се посвети на литературата, модерните и древните езици.
През юни 1917 г. публикува първата си новинарска статия в рубриката „Торински свят“ на седмичното списание Il Mondo. Неговият язвителен, противоречив и непочтителен тон веднага се харесва на читателите, както и на писателя и журналиста Тулио Джордана, който го извиква в Рим на работа за либерал-демократичния вестник L'Epoca. В края на 1918 г. той праща Питигрили в Триест, за да пише „олекотяващи" статии от драматичния военен фронт на италианската източна граница. На 24 ноември 1918 г. Питигрили изпраща от Фиуме, тогавашен център на политическото движение на иредентизма, статия-репортаж на име „Фиуме – азиатски град“ (Fiume, città asiatica), чийто непочтителен и антинационалистичен тон предизвиква сензация и подразва държавните власти, които нареждат незабавното изземване на копията на вестника.Dino Segre, alias Pitigrilli (1893 – 1975), на уеб страница Italia Libri. Въпреки това Питигрили отива в Швейцария и продължава да работи за вестника, като през 1919 г. е пратен в Неапол, а през 1920 г. е чуждестранен кореспондент от Париж. На 1 юли 1924 г. в Торино Сегре основава списанието „Великите автори“ (Le Grandi Firme), което скоро достига широко разпространение благодарение на сътрудничеството на най-големите представители на тогавашната италианска литература: Корадо Алваро, Грация Деледа, Луиджи Пирандело и много други, както и на най-уважаваните италиански карикатуристи и хумористи, сред които Джачинто Мондаини, Виторио Гуериеро и младият Акиле Кампаниле. Впоследствие той стартира и други успешни периодични издания: ежемесечното комедийно списание „Драма“ (Il dramma) (1925), сп. „Великите новели“ (Le grandi novelle) (1926), на страниците на което атакува безмилостно Гулиелминети, а тя от своя страна му отговаря с конкуретното списание „Съблазни“ (Seduzioni), което основава в отговор, „Игривата Тереза“ (La Vispa Teresa), „Кримен“ (Crimen) – първото италианско периодично издание, изцяло посветено на криминалните разкази, „Живите“ (I vivi) и кратките романи à frisson „Висулките на любовта“. През 1926 г. той преотстъпва списанията на печатницата, която се грижи за отпечатването им. След това поема собствеността върху сп. „Великите автори“ от 1929 до 1937 г., когато я преотстъпва на изд. Мондадори. През април 1938 г. напуска ръководството, като предава кормилото на своя приятел Чезаре Дзаватини. През 1937. списание „Великите автори“ е окончателно затворено от режима на Мусолини.
Отношенията му с Гулиелминети се провлачват до 1927 г., когато връзката им завършва бурно със съдебен процес. През 1928 г. Гулиелминети е замесена в клеветническа кампания срещу него и в подправянето на негови писма, за да бъде той обвинен в антифашизъм.Alessandro Ferraro, Il frutto dietro la foglia 1928 e 1934: Amalia Guglielminetti due volte denunciata per oltraggio al pudore, Novara: Interlinea, Nuova corrente: rivista di letteratura: 155, 1, 2015, с. 120 – 121, бел. 8: На 15 декември 1926 г. Питигрили сключва договор, с който преотстъпва на печатарите Чезаре Мулатеро и Адолфо Перо за 780 хил. лири (които да се заплатят с менителници) част от редакционната си собственост, защото от известно време се чувства под специално наблюдение и пряката отговорност в популярните вестници не може му помогне във времена на ограничаване на свободата на печата. Чрез договора Питигрили поверява на младия си ученик Анселмо Йона ролята на главен редактор на сп. „Великите автори“ и директор на сп. „Великите новели“, като остава ген. мениджър. Поради неуспешни киноинвестиции обаче двамата печатари са затруднени в плащанията, докато Йона поради огромното си его или поради парични нужди започва да крои план, който пуска в действие веднага след като е изгонен от Питигрили заради недоразумения. Тримата решават да го компрометират. Йона написва донос, в който обвинява Питигрили в антифашизъм и аморалност, и той се озова на бюрото на Пиетро Брандимарте – ръководител на разследващата политическа служба в Торино и създател на първия екип за действие в Пиемонт, главен герой на едни от най-страшните кланета на ранния фашизъм. Претърсени са редакцията и домът на Питигрили, и на 11 януари 1928 г. той е арестуван. По онова време Гулиелминети е изоставена от любовника ѝ и е директорка на конкурентното сп. „Съблазните“. Тя е в неведение за договора и за доноса, от което се възползва Брандимарте. Той успява да получи от нея някои писма на Питигрили, които кара да манипулира, успокоявайки я, че писателят ще завърши в затвора без разпит, а писмата скоро ще ѝ бъдат върнати. Нещата обаче се развиват различно: на 21 януари 1928 г. на разпита си Питигрили лесно успява да се отърси от всички обвинения; Гулиелминети също е разпитана и си признава всичко (Питигрили казва: „Тя коленичи пред Комисията, молейки за прошка и обясни, че е отговорила на исканията на офицера от милицията, защото той ѝ е обещал, че ще ме изпратят завинаги на остров без разпит и без да ми покажат небезивестните писма“, в: Pitigrilli parla di Pitigrilli, Sonzogno, Milano 1948, с. 119). На следващия процес на 4 май 1929 г. Гулиелминети е призната за виновна, но понеже е почти невменяема, е осъдена на четири месеца; Брандимарте и Йона са осъдени на повече, а печатарите са оправдани. На 23 октомври Апелативният съд намалява присъдата на поетесата на два месеца, тъй като статиите на Питигрили, публикувани в сп. „Великите автори“ срещу нея, са счетени за „сериозна провокация“. На 17 март 1931 г., след като е чуто и мнението на лекаря ѝ, Гулиелминети е окончателно оправдана заради това, че е действала при „тотално преходно психично заболяване“. Питигрили е арестуван на 11 януари 1928 г. и е пуснат от затвора на 24 януари, а Гулиелминети е осъдена на 4 месеца затвор, впоследствие смекчени на 2, и през 1931 г. е оправдана поради преходното ѝ генерализирано психично разстройство вследствие на процеса.
Литературна кариера преди войната и бракове Освен журналист Сегре е и плодовит писател, най-известният на своето време, автор на изключително успешни романи и разкази както в италиански, така и в международен план. Доста от творбите му са преведени на български език. Те се характеризират с културна безскрулнност, непочтителна ирония, вкус към парадоксалното и интригуващ еротичен хумор, които подхранват (дори повече от произведенията на съвременниците му Марио Мариани и Гуидо да Верона) интереса на модерната публика в търсенето на иновативни духовити реплики и игри на думи.
Първата му публикувана литературна творба е малката стихосбирка „Военните подвизи на Пурило Пурили, скъсан по история“ (Le vicende guerresche di Purillo Purilli bocciato in storia), промоцирана от редакцията на монографичния брой „Номер 97“ през 1915 г.
Докато е кореспондент на списание „Свят“ в Париж през 1920 г., той изпраща 4 доста успешни новели на литературния двуседмичник „Разкажиновели“ (Raccontanovelle), който е разграбен благодарение на тях: „Пречистване“ (Purificazione), „Уиски и сода“ (Whisky e Soda), „Шапката върху леглото“ (Il cappello sul letto) и „Заеквания“ (Balbuzie). Дръзкият му и циничен стил веднага грабва читателите.
Най-известните му и широко разпространени творби от периода 1920 – 1921 г. са „Луксозни бозайници“ (Mammiferi di lusso) – сборник с 11 новели, „Девственият пояс“ (La cintura di castità) – сборник със 7 разказа и „Кокаин“ (Cocaina) – първият му роман; книгата предизвиква скандал, забранена е от Католическата църква, а Питигрили е обект на нападки от ежедневника „Италиански народ“ (Popolo d'Italia), чийто ръководител е Бенито Мусолини.
През 1924 г. Питигрили публикува 2-рия си роман – „18-каратова девственица“ (La Vergine a 18 carati), изпълнен с парадокси, остроумие, блестящи афоризми и отровни определения.
През 1929 г. излиза най-добрият по мнението на критиците роман на Питигрили – „Експериментът на Пот“ (L’esperimento di Pott).
През 1930 г. е публикуван „Вегетарианците на любовта“ (I vegetariani dell'amore) – къс роман и 9 разказа.
От 1930 г. Питигрили започва да пътува дълго време из Европа, отсядайки главно в Париж и връщайки се в Италия за кратко. На 5 декември 1931 г. се жени за Дебора (Рери) Сенигалия (Debora Senigaglia) в италианското консулство в Париж – дъщеря на богат текстилен индустриалец от Торино, практикуваща еврейка, от която на следващата година му се ражда син Джани, който става писател на френски език. През 1934 г. той ѝ съобщава, че не е подходящ за неин съпруг.
През 1936 г. излиза „Русата с продълговат черап“ (Dolicocefala bionda), на бълг. „Русата Венера“, която не достига нивото на продажби на предходните му бестселъри поради изстрадалата във войната в Абисиния Италия.
През същата година, все още официално женен за Рири по италианското законодателство, писателят се жени с гражданска церемония за Лина Фурлан (Lina Furlan) от Торино – първата адвокатка по наказателни дела в Италия, с която остава до смъртта си. През 1943 г. на двамата им се ражда син на име Пиер Мария Фурлан,Enzo Magrì, Un italiano vero: Pitigrilli, Baldini&Castoldi, Milano 1999 накратко Пим (от 2018 г. Пиер Мария Фурлан Питигрили), който става известен психиатър.