Такао () са серия от четири тежки крайцераПри влизането им в строй са класифицирани като крайцери 1-ви клас (ито дзюнъйокан, по водоизместимост), от 1931 г. като клас A (ко-кю дзюнъйокан, с 8-дюймов главен калибър, т.е. тежки). на Императорските ВМС на Япония от 1930-те години.
Ключови разлики спрямо по-ранните крайцери от типа „Миоко“ са огромната носова надстройка, значително усиленото брониране, новите (и оказали се неудачни на практика) установки на главния калибър, въртящите се торпедни апарати на горната палуба и подобрените условия за обитаемост на екипажа. В периода 1927 – 1928 г. са дадени поръчки за четири единици, които в периода 1927 – 1932 са реализирани от две държавни („Такао“ и „Атаго“) и две частни („Мая“ и „Чокай“) корабостроителници. Планира се и построяването на още 4 кораба по усъвършенстван проект, но това не е осъществено поради подписването, през 1930 г., на Първия Лондонски договор.
Крайцерите служат през цялото междувоенно време, „Такао“ и „Атаго“ при това имат голяма модернизация в периода 1939 – 1941 г. Всички те имат активно участие в бойните действия на Тихоокеанския театър на военните действия през Втората световна война. През 1944 г. „Мая“ е преустроен в крайцер за ПВО. Три крайцера от типа „Такао“ загиват в хода на сраженията в залива Лейте, през октомври 1944 г., тежко повреденият главен кораб на серията е пленен от англичаните в Сингапур, през септември 1945 г. и потопен от тях като мишена година по-късно.
Разработка на проекта Необходимостта от построяване на още четири 10 000-тонни крайцера е включена в подготвения от морския генерален щаб (МГЩ) проект за нова корабостроителна програма, който се обсъжда и е одобрен на среща между началника на МГЩ Ямашита Гентаро (山下源太郎) и морския министър Какуичи Мураками на 5 февруари 1924 г. Сменилият последния Такеши Такарабе представя този документ на финансовата комисия в парламента на 13 септември, но получава отказ за отделяне на средства. Освен това неговото положение се усложнява, след като на 18 декември американският президент Калвин Кулидж отлага построяването на 6 от 8 планирани по-рано от Конгреса от 28 май 10 000-тонни крайцера. След това Такарабе изменя своята тактика и започва да обоснова исканията си към Министерството на финансите с необходимостта от възмездяване на 49 планирани за отписване кораба с 43 нови. В числото предназначени за скрап кораби влизат 4 остарели бронепалубни крайцера („Тоне“, „Чикума“, „Хирадо“, „Яхаги“), и през 1925 г. МГЩ определя своите изисквания към проекта заменящ ги с тежки: Бронева защита в района на силовата установка, издържаща на попадение от шестдюймови снаряди под прав ъгъл и осемдюймови под остър на далечини 7 – 20 км; Бронева защита на погребите, издържаща на попадение от осемдюймови снаряди под прав ъгъл на дистанция 10 км; Защита на подводната част на корпуса, способна да издържи взрив на 1 – 2 торпеда; Ударно въоръжение от десет 200-мм оръдия с големи ъгли на възвишение и четири сдвоени 610-мм торпедни апарата на горната палуба (по двойка на всеки борд), адекватни средства за ПВО; Три хидросамолета на борда; Максимална скорост на хода от над 33 възела; Далечина на плаване от 8000 морски мили при 14-възлов ход; Възможност за използването им като флагмански кораби на флотовете (в мирно време) и на дивизиите (във военно).
Проектирането на крайцерите започва в началото на 1925 г. под ръководството на капитан 1-ви ранг Кикуо Фуджимото, сменил намиращия се в Европа Юдзуру Хирага. Подготвеният към 1926 г. проект е известен като „Подобрен Миоко“, имайки много общи черти с предшественика и отличавайки се от него по следните особености: Използване на установки на главния калибър с максимален ъгъл на възвишение от 70°; Подобрено брониране на погребите; Използване на стомана тип „D“, алуминий и електрозаваряване; Замъкоподобна надстройка; Два катапулта вместо един; Въртящи се торпедни апарати на горната палуба.
Първите три отличия са вследствие влиянието на Хирага, в хода на пътуване до Великобритания узнал за особеностите на конструкцията на новите крайцери от типа „Каунти“ от техния главен конструктор Юстас Д'Ейнкорт (Sir Eustace Tennyson d'Eyncourt, 1st Baronet). Необходимостта от поставянето на два катапулта е обусловена от съобщенията за присъствие в такова количество на проектиращите се американски 10 000-тонни кораби.
Предложената от Такарабе корабостроителна програма, включваща строителството на четири 10 000-тонни крайцера, е разгледана от финансовата комисия на 9 октомври 1926 г. След дълги спорове тя е приета на 52-рата сесия на парламента през март 1927, вече след смъртта на император Йошихито. В рамките на бюджетите за 1927 и 1928 г. са поръчани по два крайцера.
Проект „Подобрен Такао“ На 13 февруари 1929 г. в САЩ са отделени средства за построяването към 1935 г. на 23 тежки крайцера – почти двойно повече, отколкото планираните по-рано 12 единици до 1936 г. Това променя плановете и на японците. На 5 март съвместно с ръководителя на МГЩ Канджи Като и морския министър Окада Кейсуке е утвърден проект за корабостроителната програма за 1930 г., в който по сравнение с по-ранния вариант от август 1928 г. за 6 леки 5000-тонни крайцера се сменят с 5 тежки. След обсъждания в парламента проектът е подписан на 14 май от премиер-министъра Гиичи Танака, включвайки 4 единици от този типа вместо 5.
Два тежки крайцера по програмата от 1930 г. се планират за построяване в периода 1930 – 1934 г., и още два – през 1931 – 1935 г., при стойност от 27,41 милиона йени всеки. Съгласно изработеното от МГЩ ТТЗ, тези кораби трябва да носят по четири от новите 127-мм зенитни оръдия тип 89 и да имат още по-развити, в сравнение с типа „Такао“, защита на погребите и ПТЗ. Но на 22 април 1930 г. в Лондон е подписан морски договор, лимитиращ броя на японските тежки крайцери на дванадесет – вече приетите в състава на флота и строящи към момента. В резултат на това проектът „Подобрен Такао“ не е реализиран, но служи за прототип на шестте крайцера клас „B“ от типовете „Могами“ и „Тоне“.
Конструкция Корпус и компоновка Компоновката на корабите като цяло прилича на тази използвана при по-ранните крайцери от типа „Миоко“. Те имат аналогични обводи, в техния силов набор също се включва палубната и бордовата броня. Идентични или много близки са и такива характеристики, като съотношението дължина към ширина, формата на форщевена, разстоянието между шпангоутите, ъгълът на килеватост на дъното и степента на наклон на вълнообразната горна палуба. Най-широката секция на корпуса обаче е изместена с 11,44 м по-близо към носа в сравнение с „Миоко“ и се намира при 174-тия шпангоут. Основен конструкционен материал е високоякостна стомана тип HTКонструкционна стомана с повишена якост, съдържаща 0,35% въглерод и 0,8 – 1,2% манган. Виж Лакруа и Уелс, с. 742 – 743. Дебелината на листовете обшивка като цяло повтаря тази на типа „Миоко“, освен горната палуба, където е слабо намалена. Съответно е снижено и теглото на надлъжните и напречните елементи, съставляващ у мидъла 18,61 тона на метър дължина.
Зад трите оръдейни кули на главния калибър (ГК) в носовата част започва масивната замъкоподобна надстройка, явяваща се главната външна отличителна особеност на корабите от серията. В сравнение с надстройката на крайцерите от типа „Миоко“ тя има аналогична височина, но при това е значително по-дълга, 1,5 пъти по-тежка по маса (160 тона срещу 114) и тройна по вътрешен обем. Цената за това е голямата ѝ площ, нарасналото високо разположено тегло и големия силует на кораба като цяло. Десетте нива на надстройката включват в себе си следните помещения и оборудване: На първото от нивото на горната палуба се намират постът на борбата за живучест № 2, фотолабораторията, дърводелската и ковашката работилници, различни складове и каналите на димоходите; На второто са само канали на димоходите и складови помещения (в частност, там се съхраняват сигналните ракети); На третото се намират предната радиорубка, акумулаторния отсек, каналите на димоходите и вентилационните изходи от първото котелно отделение; На четвъртия етаж се намират рулевата рубка, кабинетът на щурмана и помещението за съхраняване на навигационните прибори, радиотелефоннен пост №1 и вентилационните канали. По бордовете му има кулички с 3,5-метров далекомер и двата долни наблюдателни поста на спонсони; На петото ниво са рубката за свръзка и управление, поста за управление на зенитния огън, радиотелефонен пост №2, стаите за отдих на адмирала, капитана и офицерите на щаба, отстрани – три наблюдателни поста и два 60-см прожектора на спонсони; На шестото ниво се намират компасният мостик (с главен и резервни компаси), възел за свръзка, оперативната рубка, постът на борбата за живучест № 1, картохранилището, 12-см и 18-см бинокуляри, куличките на СУАЗО тип 91 и два 1,5-метрови навигационни далекомера тип 14, сигналната платформа; На седмото ниво е постът за управление на торпедния огън с изчислителен прибор тип 89 и 12-см бинокуляри, килерите и четири платформи с прожектори; На осмото ниво се намира постът с визьор за следене на целта тип 13, 12-см бинокуляри и помещения за разчета им, електрическото табло, складови помещения, а също наблюдателни постове по бордовете с 12-см бинокуляри; Деветото ниво представлява пост за управление на огъня на главния калибър, включващ средства за свръзка, помещения за командира на артилерийската БЧ и другите офицери, наблюдателни позиции с бинокуляри по бордовете; На десетото ниво са куличките с главния визьор за централна насочване тип 14, 4,5-метров далекомер тип 14 и телескопи за наблюдение. Последните са предназначени за търсене на дим от кораби на много голяма дистанция, също и за самолети, имат ъгъл на насочване −5/+75°, могат да се въртят на 320°.
Следват четириногата фокмачта и зенитната палуба. На последната са двата комин (носовия – сдвоен), воздухозаборниците на вентилаторите на машинните и котелните отделения, втората работилница и 120-мм зенитни оръдия. Зад тях се намира триногата гротмачта с товарна стрела, двата катапулта и хангарът за хидросамолетите, на покрива на който са поместени резервен пост с визьор за централна насочване и радиорубка. Още по-далеч към кърмата са две двуоръдейни кули на ГК. Спасителните средства са представени от един 8-м и един 9-м сампана, два 9-м гребни, два 11-м и три 12-м моторни катера.
При проектирането на типа „Такао“ още не е известно за голямото строително претоварване на предшестващите крайцери. Съответно допълнителни мерки за олекотяване на корабите са предприети само за компенсиране на високото тегло. Те се свеждат до използването на електрозаваряване на някои съединения между палубите и преградите, а също използването на алуминий в корабната арматура.
Разпределението на теглата на елементите изглежда по следния начинДанни от изпитанията на крайцера „Такао“ от 26 юни 1932 г.: Маса, т В проценти Корпус 4086,7 29,1% Бронева защита 2368,2 16,8% Оборудване и снаряжение 1015,0 7,2% Въоръжение 1728,7 12,3% Силова установка 2670,6 19,0% Гориво и смазочно масло 1810,9 12,9% Запаси прясна вода 104,7 0,7% Друго 281,9 2,0% Водоизместимост с 2/3 запаси 14 066,7 100% Водоизместимостта с 2/3 запаси на изпитанията примерно с 10% надминават проектната величина от 12 986 тона, достигайки при „Атаго“ 14 260 тона. Както и на предходните крайцери, претоварването идва от по-голямото, в сравнение с планираното, тегло на елементите на корпуса и оборудването.
Устойчивостта на корабите поради по-голямото високо тегло е по-лоша, отколкото при типа „Миоко“. Метацентричната височина на изпитанията на крайцера „Такао“ за стабилност от 26 юни 1932 г. съставя 1,35 м при пълно натоварване (15 186 т), 1,2 м при натоварване 2/3 от пълната (14 109 т) и 0,38 м в олекотен вид (11 406 т). Прекалено малката ѝ величина в последния случай принуждава да се използва баласт от 250 тона задбордна вода (след инцидента с „Томоджуру“ – 450 тона).
Въоръжение