Боргомазѝно (; , Бургъре, споменавано също като Bulgarum на латински) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 260 m надморска височина. Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 761 души, от които 70 са чужди граждани.
Боргомазино е едно от местата на които се заселват прабългари.
География, административно деление и население
Разположено е на вътрешните склонове на мореновия хълм, ограничаващ на юг Мореновия амфитеатър на Ивреа, в североизточната част на Метрополен град Торино, в района на Канавезе, на хълм с гледка към равнината на река Дора Балтеа. Територията има вълнообразен геометричен профил с не особено подчертани височинни вариации. На запад граничи с Канала на Ивреа.
Дава възможност за разнообразни екскурзии сред природата и за дегустацията на изисканите вина от района.
От 2011 г. е част от общинското сдружение „Хълмиста общност Около езерото“ (Comunità collinare Intorno al LagoUnione di Comuni Comunità Collinare Intorno al Lago , офиц. уеб страница, посетена на 17 юни 2021) заедно с Косано Канавезе, Мальоне, Вестиние и Вивероне.
Граничи със следните 7 общини: Мальоне, Косано Канавезе, Монкривело, Вестиние, Каравино, Виске и Борго д'Але. Отстои на 40 км от Торино и на 94 км от Милано
Към 1 януари 2023 г. населението на общината е 761 души, от които 70 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния – 55 души. Български граждани липсват.
Топоним В древните документи селището е наречено Bulgarum – име, произлизащо от доминиращото прабългарско-лангобардско присъствие. Така то е споменато в свидетелство за дарение през 1170 г. заедно със замъка си, наречен Castrum Bulgari (от лат. „Замък на българите“). Към XV век към името се добавя Masino по името на рода, който го притежава, превръщайки се в Bulgarum Maxini или Borgaro Masino и впоследствие – в Borgomasino.
История Територията на Боргомазино вероятно е обитавана още от Новокаменната епоха. През IV век пр.н.е. келтите се смесват с лигурите, обитаващи тези земи. Става въпрос за гранична територия между племето саласи, окупирало Долината на Аоста и Горно Канавезе, и племето салуи около Верчели.
През II век пр.н.е. Рим започва завладяването на Паданската низина. Територията с малко големи града е обитавана от войнствени племена, които оказват усилена съпротива. Едва към края на I век пр.н.е. Канавезе е наистина романизирано.
През 568 г. сл.н.е. лангобардите нахлуват в Италия, подпомогнати от подчинените на тях племена, сред които и прабългарите, които заемат района около река Тичино. Последните се заселват на различни места, сред които и Боргомазино, където вероятно има укрепен район (каструм) на мястото на сегашния замък. Според последните проучвания Боргомазино не е „варварско“ селище, възникнало в периода след разпадането на Римската империя, а последен свидетел на широкообхватен късноантичен отбранителен план: още в Късната античност в района се е намирала военна станция, вероятно на сарматската кавалерия, разположена на пътя от Епоредия (днешният град Ивреа) до Квадрата (намираща се на мястото на сливането на реките Дора Балтеа и По).
През 1361 г. граф Бартоломео ди Мазино продава Боргомазино на граф Амадей VI Савойски, запазвайки като собственост единствено замъка. Отношенията между двамата обаче се влошават и първият решава да укрепи района около замъка. Споровете приключват в края на XIV век, когато селището е дадено като феод на графовете на Мазино, а те вземат титлата „Графове ди Мазино ди Боргомазино“.
Първоначално Боргомазино принадлежи на графовете на Мазино, а през XV век е дадено на рода Валперга, който е начело на местната власт в продължение на седем века. Разположено на границата между Канавезе и района на Верчели в благоприятен за отбрана район, сигнализиращ за пристигането на врага, то се превръща в отбранителна крепост. Запазените документи от XIV до XVII век свидетелстват за множество спорове между графовете Валперга ди Мазино и графовете ди Боргомазино, които притежават имоти и благородническа титла.
През 1845 г. родът на графовете Валперга ди Мазино изчезва и графовете Мазино ди Боргомазино наследяват титлата „Графове Валперга ди Мазино“.
Икономика Произвеждат се пшеница, зеленчуци, фураж, грозде (за вино) и други плодове, развъждат се говеда, свине, коне и птици. Има слабо развита индустрия с малки компании в сферата на хранителните продукти, металургията, механиката и строителството. Третичният сектор включва достатъчна дистрибуторска мрежа и набор от услуги, включващи банкиране.
Забележителности
Градска архитектура
Замък на Боргомазино
Замъкът на Боргомазино (Castello di Borgomasino) е построен на границата на териториите на Ивреа и на Верчели със защитна цел и е често арена на войни между тях. За пръв път е споменат в документи от XI век като Castrum Vetus, когато графът на Помбия Гвидо купува от Ардисон правата над района на Ивреа.
След като през XIV век отношенията между притежателя на замъка граф Бартоломей ди Мазино и граф Амедей VI Савойски се влошават, първият решава да укрепи района около него.
Документите от XIV до XVII век говорят за споровете между графовете Валперга ди Мазино и графовете ди Боргомазино, които притежават имоти и благородническа титла. От тях става ясно, че през XVI век комплексът на замъка е включвал замък с две кули и църквата на Пресветия Спасител.
В плана от 1757 г. на арх. Томазо Пруноти от Торино са обозначени два замъка: първият, разположен на юг, е притежание на Франческо Антонио Валперга, а вторият, на север – на граф Карло Франческо Валперга ди Мазино.
През 1818 г. замъкът е повреден сериозно от срутване.
След като през 1845 г. родът на графове Валперга ди Мазино изчезва и графовете Мазино ди Боргомазино наследяват титлата им, една част от южния замък е дарена на монахините за създаване на детска градина, а друга – на енорията на Св. Спасител (Сан Салваторе).
Около 1870 г. върху старата конструкция на южния замък е построена жилищна вила по проект на арх. Синискалки от Торино и по волята на граф Луиджи Валперга ди Мазино. Така трансформираният замък е собственост на графовете Валперга ди Мазино до средата на 1989 г., когато е закупен и възстановен от настоящите му собственици, които го отварят за посещения и го превръщат в bed and breakfast. Централен елемент на древната част на замъка е кулата с квадратен план, издигаща се над останалата част от сградата.
Религиозна ахитектура
Църква на Пресветия спасител
Древната църква на Замъка на българите е спомената за първи път в дарителски документ от 1170 г., където се говори за Параклиса на графа (Cappella del Conte), посветен на Св. Антоний и Св. Адвентин. Той се е намирал на изток, от ляво на църквата, а зад него е имало гробище (и до днес на ул. „Бонфольо“ се намират кости). Тя е била обикновена селска еднокорабна църква с главен олтар с картина с Преображение Господне.
Църквата е разширявана главно през XVI - XVIII век и става енорийска църква (Chiesa del Santissimo Salvatore). Срутена е през XVIII век поради лошото ѝ състояние. Днес могат да се видят останките от Параклиса на графа, както и древната камбанария от средата на XIV век.
Енорийска църква на Пресветия Спасител Бароковата църква (Parrocchiale del Santissimo Salvatore) е по проект на известния пиемонтски архитект Бернардо Антонио Витоне. Тя има символно значение за Боргомазино, т.к. окончателното ѝ построяване слага край на ожесточения отпор на привържениците на енорийската църква „Сан Мартино“ и на графа на Мазино. След неуспешната реализация на два проекта – на арх. Костанцо Микела от Алие и на арх. Монте, дължаща се на недостига на финансови средства, и на споровете за мястото на църквата, през 1772 г. започва строежът на днешната църква с голямо участие на населението. 1777 г. слага край на претенциите на енорията Сан Мартино и двете енории се обединяват, но въпреки това парите не достигат и не са направени скъпото оловно или медно покритие на купола и малкият купол. Църквата е благословена и открита на 1 декември 1793 г., а официално е осветена през 1825 г. В периода 1935 – 1937 г. наред с реставрационните работи се построява и малкият купол, а през 1940 г. се достроява фасадата.
Интериорът ѝ е украсен в началото на XIX век. Най-старите олтари са тези на Св. Урсула и графският, посветен на Опечалената Мадона. Следват олтарите на Мадоната на молитвената броеница (1821) и на Св. Себастиан (1822). Амвонът (1822) е с мраморни и полихромни орнаменти и е за сметка на Общината. Балдахинът (1826) е дело на Франческо Казаса от Ивреа. Органът с 1600 тръби е дело на братя Сераси и е построен за пет месеца; към 2020 г. не се използва. Платното със Св. Себастиан и Св. Фабиан (1822) е дело на Луиджи Вака от Торино, както и централното платно с Преображение Господне (1836). Олтарът на Св. Йосиф (1870) е украсен с великолепна икона на Енрико Рефо, а този на Душите в Чистилището (1873) – с икона на Джовани Сторноне от Ивреа. Картините на Четиримата евангелисти (1873) са дело на Агостино Вазети от Монтанаро. Подът (1873) е с венецианска мозайка.
Църква „Св. епископ Мартин“
Църквата (Chiesa di San Martino vescovo) за пръв път се появява в документ от 1272 г., но като много по-скромна от сегашната сграда, с два кораба и три олтара.
През XVII век съперничеството на църквата с Енорийската църква на Пресветия спасител достига своя връх, когато енориашите на Сан Мартино се организират в Братството на пояса (Compagnia della Cintura). Те предявяват искания за издигането на църквата в енорийска и изискват от енорията на Сан Салваторе да съдейства финансово за разширението и реставрацията на сградата.
В средата на XVII век църквата достига своя разцвет: снабдена е с камбанария (разрушена през 1797 г.), двата ѝ кораба се сливат в един по-широк, създадени са ниши за три параклиса от всяка страна, както и куполът, поставена е скиния за съхраняване на причастието. Братството я дарява с хор и през 1701 г. обновява параклиса си в църквата с прекрасен олтар, посветен на Утешителката. Работите продължават и през XVIII век с дървения портал, сегашната фасада (завършена през 1755), щукатурите на свода, окончателната безопасност на пода с подредбата на лежащата отдолу крипта. Така църквата надминава по декорации и архитектура тази на Пресветия Спасител, която скоро бива съборена, и става енорийска.
Въпреки това на 17 септември 1777 г. епископът разпуска Братството на колана и съперничещото му Братство на Св. Франциск, сливайки ги в Дружеството на Светото Исусово име. За единствената енорийска църква на Боргомазино е обявена тази на Пресветия Спасител (новата църква е в процес на изграждане), а Свети Мартин служи за временна енорийска църква до 1793 г., след което започва упадъкът ѝ, видим и до днес.
Светилище „Санта Мария Маджоре“ Светилището (Santuario di Santa Maria Maggiore) се намира в местността Боргарело (Località Borgarello) на границата с община Вестиние. Името на местността, първоначално Bulgarellum, идва от прабългарите, заселили се там през VI век. Те основават място за поклонение, посветено на Дева Мария, известно като Света Мария на българите (Santa Maria dei Bulgari).
Ок. 1000 г. малкото селище се слива с основното и църквата запада. След 1170 г. тя е възстановена благодарение на заселването на монасите на Св. Бернар. През 1368 г. тя за пръв път е спомената в официални документи.
Историята ѝ е белязана на години на упадък, кражби и преструктуриране. През XVII век има тухлени подови настилки и картини, като основната изобразява Полагането на Христос от кръста. Дълго оспорвана между приорите на Сан Салваторе и Сан Мартино, в продължение на векове е в сила традицията на Светли понеделник приорът енорийски свещеник на Сан Салваторе да отслужва литургия в параклиса.
Други религиозни постройки Параклис на Нозело (Cappella del Nosello) – на юг, посветен на Богородица Параклис на броеницата (Cappella del Rosario) – на изток, посветен на Богородица