Сан Франческо ал Кампо

Сан Франчѐско ал Ка̀мпо (; , Сан Франсеск) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 327 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението му е 4808 души, от които 220 са чужди граждани.Данни ISTAT

География, административно деление и население

Намира се на 21 km северозападно от центъра на Торино, върху платото Вауда (от Wald – старонемски термин, означаващ „гора“).Riserva Naturale della Vauda Северната част от територията на общината попада в Регионалния природен резерват „Вауда“.

В състава ѝ влизат следните местности: Бани, Бонини, Джербидо, Център, Гето, Гранджа и Маса.

Граничи със седем общиниː Сан Маурицио Канавезе, Сан Карло Канавезе, Ривароса, Фронт, Вауда Канавезе, Ломбардоре, Лейни. Отстои на 17 km от Торино и на 122 km от Милано.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 4808 души, от които 220 са чужди граждани. Най-многобройни сред тях са гражданите на Румъния – 137 души. Български граждани няма.

Топоним Древното име на селището е Вауда ди Сан Маурицио (Vauda di San Maurizio), като населението е било разпръснато в различни малки селища. Сегашният топоним се утвърждава през средата на XIX век и произлиза от името на енорийската църква от XVIII век, посветена на Свети Франциск от Асизи. Определението „ал Кампо“ („при лагера“) се свързва с използването на част от местната равнина като военен тренировъчен лагер.

История До 1694 г. селището принадлежи на Сан Маурицио, поради което неговата история дълго време е тясно свързана с тази на Сан Маурицио. Едва след тази дата получава собствена административна автономия. Продължителният спор между Монфератците и Савойците за контрол над района завършва с утвърждаването на Савойците през XIV век.

Селището страда от последиците на многобройни грабежи – явление особено разпространено през XVIII век – както и от набези на войници и въоръжени банди, които нанасят значителни щети на домове, църкви и обществени сгради.

През XIX век, след създаването на военния тренировъчен лагер, в района се установява значителен брой войници. Поради липса на подходящи казарми те често са настанявани в частни домове, което води до недоволство сред населението заради материалните затруднения и моралните щети, които това причинява.

На 8 октомври 1996 г. селището става сцена на тежка самолетна катастрофа. Товарен самолет Антонов Ан-124 Руслан, по все още не напълно изяснени причини, се опитва да възвърне височина, след като вече е изминал част от пистата за кацане на летище „Торино-Казеле“. Маневрата се проваля и машината пада върху селска къща, при което загиват двамата членове на екипажа и собствениците на дома.

Икономика

Селското стопанство се основава на производството на зърнени култури и пшеница, както и на отглеждането на говеда, свине, овце, кози, коне и птици. Промишленият сектор включва разнообразни предприятия, действащи в областта на хранително-вкусовата и млечната промишленост, металургията, електрониката, строителството, машиностроенето, текстилната и дървообработващата индустрия, обработката на каучукови и пластмасови изделия, каменоделството, производството на предавателно оборудване за радио- и телевизионно разпръскване, апарати за жична телефония и телеграфия, както и части и аксесоари за автомобили и мебели. Третичният сектор се състои от локална търговска мрежа и набор от услуги, сред които банково дело и застраховане.

Забележителности

Енорийска църква „Свети Франциск от Асизи“ Сградата на енорийската църква „Свети Франциск от Асизи“ (Parrocchiale di San Francesco d'Assisi) съществува още в началото на XVIII век. Въпреки това просторният интериор с един неф и странични параклиси свидетелства за по-късни намеси, вероятно от XIX и XX век. Особено впечатляват богатите щукатурни украси и стенописите, посветени на Свети Франциск от Асизи.

Вдясно от църквата се издига камбанарията, датирана вероятно от 1827 г., както показва годината, гравирана върху върха на нейния шпил.

Параклис на Света Анна Първоначалната конструкция на параклиса „Сант'Анна“ (Cappella di Sant'Anna) датира от средата на XVII век. През 1746 г. той е възстановен в сегашния си вид, като годината е издълбана върху тимпана на фасадата. През 1828 г. над входа е изградена дървена зона за канторите, под която е изписана датата.

През 2009 г. са извършени реставрационни дейности по фасадата, а през 2012 г. – по вътрешните декорации и дървената врата. През 2016 г. е представен проект за консервативна реставрация. Стратиграфските проучвания под сегашната украса разкриват наличие на по-ранна декоративна схема от XVIII век.

Параклис на Свети Геролам Параклисът „Сан Джероламо“ (Cappella di San Gerolamo) е построен през 1685 г. от маркизите Дория от Чирие – благороднически род от лигурски произход, получил феодалното владение от Емануил Филиберт Савойски около 1576 г. Маркизите са собственици на фермата Гранджа, към която първоначално принадлежи и параклисът.

През 1930 г. фермата е продадена и разделена, а параклисът е признат от епархийската курия и започва да се поддържа от жителите на кварталите Бани и Аутуре. През 50-те години на XX век е построено стълбището, водещо към него. През 1959 г. параклисът е разширен чрез добавянето на два странични нефа.

През 2001 г. е извършена извънредна поддръжка на покрива.

Параклис на Свети Яков Първото ядро на параклиса „Сан Джакомо“ (Cappella di San Giacomo) е изградено през 1612 г. като каменна конструкция, съответстваща на днешния втори участък. Първоначално параклисът е посветен на блажения Амадей IX Савойски.

Между края на XVII и XVIII век той е разширен чрез добавяне на тухлена пристройка в предната част. През 1717 г. е изрисувана олтарната картина, изобразяваща Свети Яков поклонника до Мадоната с Младенеца и Света Екатерина, а вдясно – блажения Амадей IX. През 1724 г. параклисът е преосветен и посветен на Свети Яков.

През XX и XXI век сградата е възстановена от група местни занаятчии и жители. През 1984 г. художникът от Биела Лино Мартинер изписва стенописа на фасадата.

Параклис на Свети Грат Параклисът „Сан Грато“ (Cappella di San Grato) е построен през 1620 г. от семейство Темпо, местни жители. Реставриран е през последните две десетилетия на XX век. Сегашната подова настилка от трамбован пясък датира от 50-те години на миналия век.

Параклисът се намира на улица „Гамбери“ и е разположен в изолирана позиция спрямо останалите сгради, в селски район, който се простира северно от пътя. Фасадата му е ориентирана на юг.

Параклис на Свети Лаврентий Няма запазени документи, които да свидетелстват за изграждането на параклиса „Сан Лоренцо“ (Cappella di San Lorenzo), но типологичните и конструктивни характеристики позволяват той да бъде датиран около средата на XVII век.

В нотариален акт от 15 октомври 1797 г., свързан с продажба от Феличе Кориаско на Карло Кориаско, се споменава разрешение за преминаване пред „Cappella a coppi“ с цел достъп до района Читадела.

Добрата степен на съхраненост на сградата показва, че между 90-те години на XX век и началото на 2000-те е извършена цялостна реставрация. Между 1914 и 1916 г. пожар унищожава покрива на параклиса, но благодарение на даренията и труда на местните жители той е възстановен. Настилката, по вида си, свидетелства за ремонт, извършен през 50-те години на XX век.

Църква „Успение Богородично“ Първоначалното светилище „Мадона деле Грацие“, а днес Църква „Успение Богородично“ (Chiesa della Madonna Assunta) е изградено през 1481–1482 г. по инициатива на община Сан Маурицио, като благодарствен жест за избавлението от опасността от чума. Решението за построяването му е взето на 29 май 1481 г., а документът се съхранява в общинските архиви. Първата постройка, разположена в зоната на днешния презвитерий, представлява малка изолирана зидана сграда с дървен таван и източно ориентирана апсида. Параклисът е осветен от енорийския свещеник на Сан Маурицио, Дон Еустакио Тротери.

През 1572 г. общината възлага на енорийския свещеник Дон Джакомо Билия да възстанови параклиса, описан като „предимно запустял и лошо покрит“. Тъй като работите не са извършени, през 1580 г. сградата е обявена на търг, за да бъде поверена на този, който най-добре би поел разходите. Фреската под сегашния олтар – Мадона деле Грацие със светиите Бернар от Мантон и Мария Магдалена – вероятно датира от този период. През 1574 г. е закупен нов олтар с изображение на Пресвета Богородица със светиите Маврикий и Себастиан. През 1599 г. към параклиса са добавени малка къща и кладенец; същата година той е официално документиран като място, където е настанена предполагаема жертва на чума.

През 1602 г. градският съвет поръчва ремонт на покрива, закупувайки 50 керемиди. През 1609 г. в къщата към параклиса живее отец-отшелник, който разпространява култа към Успение Богородично, подпомогнат от пълна индулгенция, предоставена от Римската курия за участниците в богослужението на 15 август. Параклисът вече е посветен на Пресвета Дева Мария Възнесена.

Между 1620 и 1653 г. светилището е разширявано и разкрасявано, както свидетелстват различни завещания. Вероятно тогава придобива сегашния си вид, с изключение на външния нартекс. През 1620 г. Джовани Бигано ди Сан Маурицио поръчва изписването на олтара на Мадоната от Лорето. В доклада от пастирското посещение през 1653 г. монсиньор Джулио Чезаре Бергера, епископ на Торино, описва интериора като неутрален по цветове, с наскоро реконструиран презвитерий и незавършен хор. В хора има тухлен олтар с картина на Пресвета Богородица със светиите Маврикий и Себастиан. В левия неф са разположени олтарите на светиите Варнава, Карло Боромео, Маврикий и Рох, а в десния – на Света Либерата, Пресвета Богородица, Мадоната от Оропа и Мадоната от Лорето, придружени от изображения на Свети Йоан Богослов и Свети Антоний Абат. Споменава се и камбаната върху кулата.

В началото на XVIII век е изграден протирумът. През 1750 г. дон Таня, енорийски викарий на Сан Франческо, описва параклиса като трикорабна сводеста сграда с фасада към улицата, портик и два прозореца с парапети, заобиколена от градина. Подът е нов, от квадратни камъни; стените са чисти и добре поддържани, има стъклописи и три изповедални. Главният олтар, посветен на Успение Богородично, е разположен в централния неф, повдигнат с две стъпала и ограден с орехова балюстрада. Страничните олтари са в добро състояние, с изключение на частните олтари на семействата Бианко и Пасторис. Описана е и малка сакристия в левия неф. През 1771 г., при пастирското посещение на монсиньор Франческо Лузерна ди Рора, параклисът вече е наричан „Светилище на Пресвета Дева Мария Възнесена“. Сградата е голяма, добре поддържана, с фасада с решетъчни прозорци и покрит с керемиди атриум. До нея се намира попската къща с градина, оградена с дувар.

През 1813–1814 г. сводовете на страничните нефове и част от покрива са преработени, олтарът е възстановен, а интериорът е украсен от художника Гулиелмо Алазия от Салуцо. Негови са и двете картини в овалните щукатури на презвитерия, изобразяващи поклонението на пастирите пред Младенеца и представянето в храма. През 1825 г. се споменава трибуната над входа. През 1888–1889 г. интериорът е пребоядисан от Луиджи Балезио, а старият каменен под е заменен с днешните полихромни осмоъгълни плочки.

През 1905–1906 г. олтарите са преработени в мрамор от строителя Луиджи Мартинето; вероятно тогава дървената балюстрада е заменена с мраморна. През 1915 г. художникът Джовани Колтела от Саласа създава нов декоративен цикъл. През 1950 г. по нареждане на Дон Джузепе Бонето е изграден ров около църквата и са оформени страничните проходи на нартекса. През 1952 г. е реставрирана олтарната картина, а през 1961 г. – фасадните мазилки. През 1970 г. страничните олтари и дървеният амвон са премахнати. През 1978 г. е извършена цялостна шпакловка и ново вътрешно оформление, заменящо фалшивите мрамори с едноцветни фонове. През 1995 г. стенописите с Разпятието и Мадоната от Оропа са реставрирани от лаборатория „Рока“ в Баланджеро.