Синдикализмът е практика на индустриално действие и предложен вид икономическа система в противовес на капитализма.
Предлага работниците, предприятията и организациите да бъдат систематизирани в конфедерации или синдикати. Това е „система от икономически организации, в която индустриите са собственост и се управляват от работниците“.
Неговата теория и практика е създаването на множество кооперативни производствени единици, съставени от специалисти и представители на работниците обхващащи всяка една сфера на икономическия живот.
За привържениците на синдикализма, синдикатите и обучението на работниците (виж по-долу) дават потенциална възможност за преодоляване на икономическото неравенство и управление на обществото в интерес на информираното и квалифицирано мнозинство чрез пряка демокрация. Индустрията при синдикализма се управлява чрез кооперативни конфедерации и мрежи на взаимопомощ. Местните синдикати могат да комуникират с други синдикати, с които съвместно да се грижат за производството и разпределението на стоки.
„Синдикализъм“ също се използва за означаване на политическото движение (праксис) и тактика за осъществяване на гореспоменатата социална промяна, обикновено изложена от анархо-синдикализма и Де Леонизма. Тя има за цел провеждането на обща стачка, пълен отказ на настоящите начини на производство, следвани от организация във федерации на синдикатите, като НКТ на работниците. Синдикализмът има и реформистка секция, която се бори предимно за повишение на заплатите и подобрение на условията на труд в сътрудничество с държавните институции.
История Произходът на синдикатите може да бъде проследен назад до 18 век във Великобритания, където бързата индустриализация и разпространението на капиталистическите отношения в обществото прогонва огромни маси от мъже, жени и деца от селските райони в големите градове.
Със западането на системата на гилдиите, към тях се присъединяват и много разорени градски занаятчии.
Това море от неквалифицирана и слабо квалифицирана работна ръка започва спонтанно да се самоорганизира в свои сдружения, които по-късно ще бъдат важна арена за развитието на синдикатите.
Тези обединения понякога се разглеждат и като наследници на гилдиите от средновековна Европа.
Условия и предпоставки Синдикализмът се появява и развива като отговор на разпространението на капитализма и частната собственост, които започват да доминират първо английското, а после и всички европейски общества. Затова, за да разберем правилно предпоставките за развитието на синдикализма, ние трябва да знаем условията при които се появяват капитализма, частната собственост и съвременната национална държава и последствията от тях върху широките обществени маси станали инкубатор за синдикалното движение. Накратко, условията за разпространението на капитализма са няколко. От една страна имаме политическата революция, която за сравнително кратък период успява да пробие старата аристократична система на привилегии и да овласти политически новата класа от търговци, банкери и предприемачи, забогатели от колониализма и разширението на световния пазар. Практическото изражение на това овластяване е създаването на парламентаризма, при който участието във властта вече е възможно не само според наследените аристократични привилегии, а и според имуществен ценз т.е богатите граждани се нареждат до аристокрацията в парламента, който става основна институция на новопоявилата се национална държава. Този процес е съпроводен и с технологичната революция, особено в селското стопанство, където новите машини правят възможна обработката на по-големи площи с по-малко човешки труд. Всичко това се случва в контекста на интензивен колониализъм, който разширява световните пазари и позволява специализация на производството. Така големи земеделски площи в Англия например, биват превърнати в пасища за овце (поради търсенето на вълна на световния пазар), а останалите се нуждаят от все по-малко работна ръка заради въвеждането на новите технологии.
В същото време, старите феодални отношения са разкъсани, голяма част от феодалната аристокрация е разорена и продава земите (а понякога и титлите си) на представители на описаната по-горе, новозабогатяла градска класа на търговци и банкери, наречена буржоазия (от bourg – град). Друга част от старата аристокрация загражда старите си феодални владения и ги обявява за частна собственост, като изгонва от нея голяма част от бившите крепостни, които вече не са ѝ нужни за обработката на земята с новите машини, а малкото останали селяни превръща в наемни работници. Именно тази съвкупност от събития дава началото на едно от най-големите преселения в историята на човечеството, което продължава и до днес – миграцията от селските райони към градовете. Прогонени от земята, милиони селяни се стичат в градовете – ниско квалифицирани, бедни и обезправени. Тяхната поява в градовете прави възможно зараждането на индустриалния комплекс, който се нуждае от евтина работна ръка, достатъчно бедна и обезправена за да приеме тежката работа и ужасяващите условия във фабриките. За да дисциплинират новодошлите, капиталистите се обръщат към държавата, която трябва да гарантира, че върху работниците които, за първи път, са принудени да продават труда си в една все по-конкурентна работна среда ще бъде оказан достатъчен натиск. Приет е закон за таван на максималната работна заплата, дължима на селяни. Целта на това брутално законодателство е да превърне лишените от препитание в една дисциплинирана послушна класа от наемни работници, които, за подаяния, ще предлагат труда си на капиталистите. Държавата също оказва натиск и върху просяците, чиито редици се попълват непрестанно от лишените от земя селяни и разорените занаятчии. Временните скитници са завързвани и дамгосвани с нажежени железа, а постоянно бездомните са екзекутирани.
Самоорганизация Освен бедността и готовността си за работа, хората от селските райони носят със себе си и нещо друго. Кооперативния и демократичен дух на старите селски общини и задруги. Те са наследници на вековната традиция на взаимопомощта и самоуправлението. Традиции, които те успяват да съхранят в непрестанни сблъсъци с феодалната власт, която така и не успява да ги подчини напълно. С вливането си във фабриките и заводите, тези техни традиции и дух влизат в остър конфликт с капиталистическата експлоатация и дисциплина. И така, поради ужасяващите условия на труд, нищожното заплащане и несигурност в съчетание със свободния дух пренесен от селските райони, из цяла Англия започват спонтанно да се организират работнически задруги и сдружения, чрез които работниците си помагат помежду си и в същото време се борят за подобрение на условията, в които са поставени. Характерни за тези сдружения са демократичността и равнопоставеността между членовете, наследство от егалитарния начин на живот в селските общини и задруги.
С развитието на базирания на фабрично производство капитализъм, работниците за първи път започнаха да бъдат събирани в големи групи и поставяни в едни и същи ужасни условия на труд, в една и съща сграда, всекидневно. Естествено, на тях не им отне много време, за да се припознаят общите си интереси срещу своите началници и шефове. Това нарастващо чувство на класово съзнание е катализаторът, който доведе до организирани действия на работниците като класа. Западането на гилдиите, заедно със защитата която те предлагаха, направи все по-очевидно за работници, че те трябва да търсят нови форми на организация. Така те започнаха да формират съюзи за собствената си самозащита. Още през 1683, печатарите в Лондон започнаха да се организират в задруги, със система от санкции за „неспазване“ на правилата на задругата. Около края на осемнадесети век, правителството започна усилени действия за да постави тези примитивни съюзи извън закони. За да се предпазят от рестриктивното законодателство, работниците, започнаха да организират „приятелски общества“ за да прикрият своята тайна синдикална дейност. Това беше една успешна стратегия и приятелските общества бързо се разпространиха в повечето части на Великобритания. Тази форма на организация се оказа толкова ефективна, че в борбата срещу глада, причинен от покачващите се цени на храните през осемнадесети век, тя се разви до една самоорганизирана национална мрежа от приятелски общества на работническата класа.
Класова война 18 век е белязан от стотици конфликти между капитала и работниците, повечето ескалиращи до пълномащабни сблъсъци граничещи с гражданска война. За 80-годишния период между 1760 и 1850 г. британската управляваща класа претърпява най-голямата атака срещу своята власт, организирана някога от работническата класа. Тези събития се случват в контекста на епохата на нерегулирания капитализъм, така наречения „laissez faire“, за който са характерни нерегламентирания работен ден (достигащ до 14, а понякога и до 16 часа), масовата експлоатация на детски труд, както и редуващите се кризи на свръхпроизводство оставящи стотици хиляди работници в прегръдката на глада за месеци. Собствениците на фабрики, правителството (което по това време е избирано от едва 3% от възрастното население – по-точно, от мъжете едри собственици), както и медиите са враждебно настроени към всяко обединение на работниците с цел да защитават правата си.
Още през 1795, премиерът Пит въвежда Закон, който забранява публичните събирания на хора. През 1799, са приети Комбинираните Актове които обявяват синдикалните сдружения за незаконни.
Интересен е приетия през 1797 закон, който прави полагането на клетва незаконно. Правителството отдава голямо значение на тази част от законодателството тъй като полагането на клетви е в основата на успешната организация на работниците, която гарантира секретност, както и солидарност. Не само че древните гилдии, а по-късно и синдикатите се организират чрез поемането на клетви, но това правят и другите организации на работниците, като политическите клубове и революционните конспирации. Чрез забраната на клетвите, правителството се надява да сложи край на методите, по които нелегалните организации на работническата класа са работели в продължение на стотици години.
Гладните бунтове Повечето историци отбелязват протестите на работническата класа срещу покачващите се цени на храните в края на 18 век като „гладни бунтове“. Масовите безредици и насилствени действия в този период до голяма степен се тълкуват като непланирани, дезорганизирани, отчаяни безредици. В действителност, много от така наречените „безредици“ са всъщност добре планирани и координирани. Синдикалните обединения са инструмент на работниците в тези организирани кампании, с който работниците съзнателно планират директни действия насочени към понижаване на цените на хранителните продукти. Въпреки отчаянието на работниците поради липсата на достойни условия за живот и ограничения достъп до храна, те са далеч от объркани и отчаяни поданици. Един ранен пример за реалния размер на планираната съпротива намираме в писмо на кмета на Ливърпул, който пише до министъра на вътрешните работи през 1772 г., в което твърди, че „на заседание на дърводелците в града, калфите планират „бунт“.
В действителност, много от „гладните бунтове“ от края на 18 век са били внимателно планирани. По долината на Темза през 1766, например, села и градове са патрулирани от големи групи работници, които наричат себе си „нередовните“ (Irregulars), и които налагат на спекулиращите търговци понижение на цените на храните. Друг пример за такъв тип организация намираме в Халифакс, през 1783 г., когато работници маршируват в града, строени в редове по двойки и принуждават търговците да продават овес и пшеница на фиксирани цени. Това са само малко от примерите за една широко мащабна организирана съпротива на работническата класа от този период Само през 1795 г. работници организират координирани директни действия в Карлайл, Нотингам, Нюкасъл, Корнуол и Лондон.