„Песен за Сид“, известна и като „Поема за Сид“ е най-старата запазена епическа поема (средата на XII век), считана за един от шедьоврите на испански език.
Произведението разказва за подвизите на Родриго Диас де Вивар по време на Реконкистата на Испания. Според съвременната наука запазената версия е създадена около 1200 година и това е единствената епическа поема на испански език от тази епоха, която е запазена почти изцяло. Освен „Песента за Сид“, други три текста от същия жанр, които са оцелели, са „Младостта на Сид“ (около 1360 г.), „Песен за Ронсевал“ (около 1270 г.) и „Епическа епитафия на Сид“ (около 1400 г.).
Поемата се състои от 3735 стиха с различна дължина, но предимно от четиринадесет до шестнадесет метрични срички, разделени от цезура. Стиховете не са групирани в строфи, а в тиради. Всяка една се състои от поредица от неопределен брой стихове, завършващи на една и съща римувана сричка.
Оригиналното заглавие на поемата не е известно, а „Песен за Сид“ е името, което Рамон Менендес Пидал предлага през XIX век.
Авторът на поемата е неизвестен, но някои смятат, че тя е съставена от Пер Абат, който е подписал единствения съществуващ препис. След името си той е поставил годината 1207, но запазеното копие, което се пази в Испанската национална библиотека в Мадрид, датира от XIV век.
Авторство и датировка Въпросите за датата на написването и авторството на творбата са все още отворени за дебат.
Анализите на различни аспекти от запазения текст показват, че той принадлежи на образован автор, който е познавал в детайли закона в края на XII век и началото на XIII век и е владеел юридическия и административен език. От текста личат и познанията на писателя по отношение на географията в районите на Бургос, Кастилия и Арагон.
Що се отнася до автора, Пидал предполага, че е бил поет от Мединасели, който е познавал Сан Естебан де Гормас.
Убието обаче показва, че регионалната география на Сан Естебан де Гормас е била непозната за автора, имайки предвид многото неточности в текста. И все пак писателят демонстрира добро познаване на провинцията Теруел. Още повече използва и някои думи, характерни единствено за арагонеския, които не би могъл да знае никой испанец. Засегнат е и проблемът с мудехарите (c персонажи като Абенгалбон, Фарис, Галве), които били нужни, за да се насели арагонеската провинция. Заради това Убието смята, че авторът произхожда именно от тези места.
Според Колин Смит композицията и метриката на поемата са заети от френската епика, от където следва, че авторът е бил добър познавач на епическата френска поезия. Няма съмнение, че френската литература влияе върху испанската, но многото разлики – липсата на чудесни елементи и на идеализация на подвизите на героите, както и реализмът – показват, че поемата може да е била написана от всеки образован автор, без да е нужно да е следван френски модел.
Филолозите Диего Каталан и Франсиско Маркос Марин подкрепят съществуването на версия създадена в средата на XII век, която не е запазена. Те достигат до този извод на база на някои лингвистични данни, които доказват съществуването на лингвистично по-архаична версия.
Това, че Мединасели се появява като испанска територия, а не като спорна такава, означава, че текстът може да бъде отнесен единствено към XII век.
Според социологията и диахроничната лексикография, най-ранното свидетелство за употребата на термина „идалго“ („fijodalgo“ (hidalgo) се отнася към 1177 година. Датата на запазения ръкопис (1207 г.) позволява да се предположи, че годината на съставянето на поемата не може да е по-късна.
Тези въпроси са дискутирани дълго от Алън Дейермонд, Антонио Убието Атета, Колин Смит, Алберто Монтанер Фрутос и др.
Серия от исторически и социални обстоятелства карат изследователите да вярват, че поемата има един-единствен автор, който я е създал между края на XII и началото на XIII век, който е познавал зоната на Бургос, бил е образован и с добри юридически познания.
„Песен за Сид“ използва много исторически факти, които обаче често са преформулирани, така че да отговарят на нуждите на разказа. Някои от пасажите са изцяло измислени. Такъв е известният епизод с принцовете на Карион, които едва не убиват съпругите си.
Възможно е да са съществували и по-ранни епически поеми за Сид, които да не са запазени. Все пак основният източник за „Песента“ със сигурност е била устната история, която през XII век е била много по-активна отколкото може да се предположим.
Някои факти вероятно са заимствани и от „Историята на Родриго“ и от различни юридически документи от епохата.
Ръкописът
Единственият екземпляр на „Песен за Сид“ се намира в Националната библиотека в Мадрид, но може са бъде намерен и в Испанската дигитална библиотека и във Виртуалната библиотека „Мигел де Сервантес“ www.cervantesvirtual.com
През XVI век той се е пазел във Вивар. След това се знае, че е бил в манастир на същото място. Руис де Улибари прави копие на ръкописа през 1596. Секретарят на Държавния съвет го изнася оттам през 1799 година, за да бъде публикуван от Томас Антонио Санчес. След издаването му ръкописът остава в наследниците на секретаря на Държавния съвет.
После екземплярът станал притежание на Паскуал де Гайангос. Впоследствие е изпратен в Бостън, за да го види Тикнър. През 1863 вече го притежава първият маркиз Пидал и го изследва Флоренсио Ханер. По-късно го наследява Алехандро Пидал и в неговата къща го изучават Хънтингтън и Рамон Менендес Пидал. Накрая е придобит от фондацията „Juan March“ на 20 декември 1960 г. и на 30 декември е дарен на Министерството на културата, което го приписва на Националната библиотека.
Става дума за обем от 74 страници пергамент, от който липсват три страници – първата страница, тази между 47 и 48 и тази между 69 и 70. Ръкописът е последователен текст, който не е разделен на песни и няма пространство между стиховете, които започват винаги с главна буква. На много от листовете има петна с тъмнокафяв цвят, дължащи се на реактиви, използвани през XVI век, за да бъде разчетен.
Подвързията на ръкописа е от XV век и е направена от овча кожа. Има украшения в полетата, а буквите в ръкописа са ясни и всеки стих започва с главна буква. Последните проучвания показват, че сборникът е от първата половина на XIV век, по-точно 1320 – 1330 година, и вероятно е бил изработен в манастира „Сан Педро де Карденя“.
Сюжет Сид изпада в немилост пред крал Алфонсо VI и му се налага да напусне родната си земя Кастилия, въпреки че съпругата му доня Химена е братовчедката на краля. Историята започва с изпращането на Сид в изгнание, след като той е несправедливо обвиненен от враговете си в кражба на пари от краля.
Сид участва във войната срещу мавританската армия и завладява Валенсия, като чрез този героичен акт си възвръща доверието на краля. Алфонсо VI се съгласява да омъжи дъщерите на Сид за Фернандо и Диего Гонсалес, принцове на Карион.
След като хората на Сид обиждат принцовете заради малодушието им, те се заклеват да отмъстят. Двамата едва не убиват съпругите си и оставят телата им, мислейки ги за мъртви. Когато Сид научава, той моли краля за справедливост. Принцовете са принудени да върнат зестрата на Сид и са победени в дуел, а дъщерите му са омъжени повторно за принцовете на Навара и Арагон. Чрез тези бракове, Сид поставя началото на обединението на Испания.
„Песен за Сид“ е относително реалистична епическа поема. В нея няма магия, дори привидението на архангел Гавраил (стихове 404 – 410) се случва в сън. Въпреки това, произведението се отклонява от историческата истина: например, в творбата не се споменава синът на Сид, а дъщерите му всъщност не са се казват Елвира и Сол и не стават кралици.
От 1913 г. в резултат на работата на Рамон Менендес Пидал, творбата се издава разделена на три части:
Песен за изгнанието (стихове 1 – 1086) Родриго Диас де Вивар (Сид) е изпратен да събере от Севиля данъците, дължими на краля. Враговете му го обвиняват, че е откраднал част от парите, и Алфонсо VI го прогонва от Кастилия и Леон. Преди да си тръгне той настанява съпругата си и двете си дъщери (доня Елвира и доня Сол) в манастира „Сан Педро де Карденя“ под закрилата на абат Санчо.
Някои приятели на Сид решават да го прудружат: Алвар Фаньес, Перо Ансурес, Мартин Антолинес и т.н. Антолинес успява да получи заем от евреите Ракел и Видас, за да финансира пътуването им. Оставя им като гаранция две ковчежета, пълни с пясък, без да им каже какво всъщност има в тях. Кралят нарежда никой да не приютява Сид и хората му докато не преминат границата.
Те поставят началото на поредица от битки, за да завоюват нехристиянски земи. Първо, превземат Алкосер и Кастехон, а накрая разгромяват и каталанския граф дон Ремон в битката при Тевар. Дон Рамон отказва да се храни, засрамен от поражението си, но Сид го убеждава да се откаже от поведението си. След всяка победа Сид изпраща част от завоюваните богатства на краля, въпреки че не е длъжен да го прави, имайки предвид, че е изгнаник. Въпреки това, той се старае отново да спечели доверието на владетеля.
Песен за сватбите на дъщерите на Сид (стихове 1087 – 2277) Песента започва с разгромяването на крал Юсуф ибн Ташфин и съответно с превземането на град Валенсия. Веднага след това Сид изпраща Алвар Фаньес в Кастилия с нови подаръци за краля и с молбата да му позволи да се събере отново със семейството си във Валенсия. Кралят приема молбата му, прощава му и отменя наказанието, което тегне върху Сид и хората му.
Принцовете на Карион поискват да вземат за съпруги доня Елвира и доня Сол и самият крал моли Сид да приеме предложението им. За да завърши процесът на помиряване, Сид се съгласява, въпреки че не вярва на принцовете, защото е разкрил, че именно те са станали причина за изпращането му в изгнание. Той подозира, че ще се случи нещо лошо, но позволява браковете, така или иначе. Двете сватби се отбелязват тържествено.
Песен за оскърблението в Корпес (стихове 2278 – 3730)
Принцовете на Карион показват своето малодушие още в първата тирада, когато един лъв избягва от клетката си, а те избягват ужасени. След това го правят и в битката срещу мюсюлманите на крал Букар от Мароко, който иска да си възвърне Валенсия. Хората на Сид започват да се подиграват на принцовете заради страха им и те решавт да си отмъстят.
Фернандо и Диего Гонсалес тръгват за Карион със съпругите си и техния придружител, Феликс Муньос. По време на пътуването те изпращат Феликс напред, крадат зестрите на съпругите си (включително два красиви меча), оскърбяват ги и ги оставят, завързани за дървета, полумъртви. Муньос подозира бедата, връща се и помага на братовчедките си да получат помощ.
Сид се стреми да получи възмездие за грешките направени спрямо дъщерите му. Той трябва да възстанови доброто си име, така че свиква съд в Бургос и там започва процесът, на който се решава да бъдат анулирани браковете и да бъде възвърната зестрата на Сид: мечовете Тисона и Колада. Състои се дуел между някои от хората на Сид и принцовете. Фернандо и Диего Гонсалес губят. По време на процеса се получва съобщение от кралете на Навара и Арагон, в което те предлагат да оженят синовете си за дъщерите на Сид. Творбата завършва с планирането на сватбите им.
Персонажи Повечето герои в творбата са исторически личност като Родриго Диас де Вивар, Алфонсо VI, Диего и Фернандо Гонсалес, Гарсия Ордоньез, Алвар Фаньез, както и много от второстепенните герои.
За някои като Перо Бермудес, Мартин Антолинес и др. не се знае дали са плод на художествена измислица или са исторически личности.
Други като Тамин Фарис и Галве са изцяло фикционални. Някои от героите присъстват с грешни имена (напр. дъщерите на Сид, Елвира и Сол, всъщност се казват Кристина и Мария).