Ориàна Фалàчи () е италианска журналистка и писателка, авторка на произведения в жанровете съвременен роман ипублицистика. Като млада участва в Италианската съпротива, а по-късно става първата италианка, изпратена на фронта като специален кореспондент.
Фалачи е поддръжничка на гръцкия културен ренесанс и се среща с водещите му фигури, сред които Александрос Панагулис, с когото има интимна връзка. В последните години от живота си привлича внимание с острите си изказвания срещу исляма, особено след атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк, където живее.
Нейните книги са преведени на 21 езика, включително английски, испански, френски, немски, португалски, гръцки, шведски, полски, унгарски, иврит, румънски, персийски, словенски и български, а общият им тираж достига около 20 милиона копия по света.Corriere della Sera Oriana Fallaci: "Addio Saigon" (La Carriera di Oriana). Посетено на 20 август 2023 г.
Биография и творчество Семейство и ранни години Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция, Италия, като най-голямата дъщеря на Едоардо Фалачи, занаятчия от тоскански и романски произход, и Тоска Кантини, домакиня от тоскански и с далечен каталонски произход. Има три сестри: Нира и Паола, също журналистки и писателки, и осиновената Елизабета.
Баща ѝ, активен антифашист и член на Италианската социалистическа партия, я включва от ранна възраст в Съпротивата като куриер. Така съвсем младата Ориана се присъединява към Бригадите на справедливостта и свободата – партизански формации на Партията на действието, изживявайки от първа ръка драмите на войната: през 1944 г., по време на окупацията на Флоренция от нацистите, баща ѝ е заловен и измъчван във Вила Тристе от фашистите начело с Марио Карита, но по-късно е освободен. Фалачи участва в транспортиране на боеприпаси през река Арно, пресичайки на сухо място, тъй като мостовете са разрушени. За дейността си по време на войната тя получава почетна награда от Италианската армия.
Журналистически дебют След завършване на Класическата гимназия „Галилей“ Фалачи се записва в Медицинския факултет на Флорентинския университет, но скоро преминава към литературата, а впоследствие напуска университета, за да се посвети на журналистиката. Насърчена е от чичо си Бруно Фалачи, журналист, и се запознава с Курцио Малапарте, когото счита за свой учител.
Още като ученичка дебютира във флорентинския католически вестник „Матино дел Италия чентрале“, където отразява криминални и съдебни теми. Прекратява сътрудничеството си, след като отказва да напише критична статия срещу Палмиро Толяти по нареждане на редактора на вестника.вж. La rabbia e l'orgoglio. По-късно се премества в Милано и започва работа в седмичника „Епока“ на издателство „Мондадори“, ръководен тогава от чичо ѝ Бруно Фалачи. За да избегне обвинения във фаворизиране, той първоначално ѝ възлага картотекиране и корекция на материали,La Storia siamo noi. Oriana Fallaci: gli esordi а впоследствие ѝ поверява отразяването на зараждащата се италианска висша мода. Като кореспондент присъства на първото историческо модно ревю през 1952 г. в Бялата зала на Палацо Пити във Флоренция.
През 1951 г., на 22-годишна възраст, Ориана Фалачи публикува първата си статия в списание „Еуропео“. Три години по-късно, след уволнението на чичо ѝ от „Епока“, тя напуска седмичника (1954) и се присъединява към „Еуропео“, ръководено тогава от Микеле Сера. Сътрудничеството ѝ със списанието продължава до 1977 г. За работата си се премества в Рим, център на обществените и светските новини през годините на „Долче вита“.Barbara Cinelli et alii, Arte moltiplicata. L'immagine del '900 italiano nello specchio dei rotocalchi, Bruno Mondadori, 2014, с. 348. Първоначално интервюира местни знаменитости и пише криминални материали, като стилът ѝ бързо се отличава от този на колегите ѝ.
През юли 1956 г. посещава Ню Йорк за първи път, за да отразява живота на звездите и светските среди. От този опит се ражда първата ѝ книга – „Седемте гряха на Холивуд“ (1958), в която описва социалния фон на Холивуд; предговорът е написан от Орсън Уелс.
След завръщането си от Холивуд Ориана Фалачи се запознава с Алфредо Пиерони, лондонски кореспондент на киножурнала „Сетимана Инком илустрата“, с когото започва връзка. През пролетта на 1958 г. забременява, но Пиерони не желае детето. През май същата година Фалачи преживява спонтанен аборт в Париж, който застрашава живота ѝ. На 28 юни заминава за Лондон, за да се срещне с Пиерони за последен път. В тежка депресия прави опит за самоубийство, поглъщайки голямо количество сънотворни, след което е настанена в психиатрична клиника.
В периода 1958 – 1977 г. е специална кореспондентка на сп. „Еуропео“ и обикаля много страни.
60-те години През 1961 г. Ориана Фалачи публикува репортаж за положението на жените в Ориента, който ѝ носи първия редакторски успех като писателка – книгата „Безполезният пол“ (на български: „Ако се родиш жена“). През 1962 г. издава първата си наративна творба – „Пенелопа отива на война“, разказваща историята на Джо, италианско момиче, което по служебни причини заминава за Ню Йорк и се среща с хора от миналото си. През 1963 г. публикува „Антипатичните“ – антология с язвителни портрети на известни личности от киното и културата, интервюирани за списание „Еуропео“. Всички книги постигат значителен успех в Италия и са преведени на основните западни езици.
В навечерието на кацането на Луната Ориана Фалачи заминава за Съединените щати, за да интервюира астронавти и техници от НАСА. През 1965 г. публикува книгата „Ако слънцето умре“ – дневник на преживяването, посветен на баща ѝ. В процеса на работа се среща с ръководителя на проекта – немския учен Вернер фон Браун, бивш конструктор на ракетите Фау-2 за Нацистка Германия, който по това време е директор на НАСА и отговаря за развитието на проекта „Сатурн“.
През 1967 г. Фалачи заминава като военна кореспондентка на сп. „Еуропео“ за Виетнам. В рамките на седем години посещава страната дванадесет пъти, отразявайки войната с критичен поглед както към Виетконг и комунистите, така и към американците и южновиетнамците. Документира лъжи, жестокости, но и прояви на героизъм и човечност, определяйки конфликта като „кървава лудост“. Преживяното е събрано в книгата „Нищо и така да бъде“, публикувана през 1969 г.
В средата на 1968 г. тя временно напуска фронта, за да се върне в САЩ след убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, както и студентските бунтове. В книгата „Нищо и така да бъде“ осмива „вандализма на буржоазните ученици“, които се позовават на Че Гевара, но живеят в удобства и привилегии.
На 2 октомври 1968 г., в навечерието на Олимпийските игри, по време на протестна демонстрация на мексикански студенти срещу военната окупация на Националния автономен университет на Мексико, Фалачи е ранена от картечен изстрел на Площада на трите скулптури в Мексико. В резултат на клането, известно като Погрома в Тлателолко, загиват стотици младежи. Фалачи е смятана за мъртва и откарана в моргата, където свещеник открива, че е жива. По-късно тя определя събитието като „клане, по-лошо от всяко друго, което съм виждала през войната“. Като военна кореспондентка тя отразява и конфликтите между Индия и Пакистан, в Южна Америка и Близкия изток.
Между 1958 и 1973 г. има връзка с женения френски журналист Франсоа Пелу, католик, с когото се запознава във Виетнам. След отказа му да се разведе Фалачи прекратява връзката и изпраща цялата им кореспонденция на съпругата му.
През 1969 г. се завръща в САЩ, за да присъства на изстрелването на мисията „Аполо 11“. Преживяването е описано в книгата ѝ „Онзи ден на Луната“, публикувана през 1970 г. Интервюира и командира на „Аполо 12“ Чарлз Конрад, с когото се обзалага, че изказванията на астронавтите са предварително подготвени от НАСА. За да опровергае това, Конрад произнася на Луната фраза с хумористичен тон: „Здравейте! Човече, може да е била малка стъпка за Нийл, но е дълга за мен!“ – препратка към ниския му ръст. В отговор Фалачи му подарява абонамент за списание „Плейбой“. Конрад носи на Луната нейна детска снимка.
70-те години и връзка с Панагулис
На 22 август 1973 г. Фалачи се среща с Александрос Панагулис – лидер на гръцката опозиция срещу военната хунта, освободен от затвора същия ден. Двамата стават интимни партньори и са такива до смъртта му в автомобилна катастрофа на 1 май 1976 г. Според някои източници Фалачи забременява от него,La lite (ricucita) di Oriana e Alekos per una sola parola cambiata. Посетено на 20 август 2023 но след кавга преживява спонтанен аборт.Giornalista libera, amante soffocante Così era Oriana. Посетено на 20 август 2023 От този личен опит черпи вдъхновение за книгата „Писмо до едно неродено дете“ – първата ѝ творба, която не произлиза от журналистическо разследване.La storia di Oriana Fallaci, quella vera. Посетено на 20 август 2023 Книгата предизвиква обществен дебат по темата за аборта и постига голям издателски успех с над 4,5 млн. продадени копия. Според племенника ѝ Едоардо Пераци ръкописът на книгата е написан още през 1967 г., което поставя под съмнение връзката с ПанагулисEdoardo Perazzi: "In quelle carte ho scoperto i segreti di mia zia, l'Oriana". Посетено на 20 август 2023 г. и предполага, че вдъхновението идва от по-ранен аборт, вероятно през 1965 г. Фалачи винаги е твърдяла, че книгата е резултат от молбата на директора на списание „Еуропео“ Томазо Джильо да проведе разследване на абортите. Вместо репортаж след шест месеца тя представя книгата, което води до напрежение между двамата.
През 1975 г. Фалачи и Панагулис си сътрудничат в разследването на смъртта на Пиер Паоло Пазолини, техен приятел. Фалачи е първата, която публично заявява, че убийството му има политически мотив.
Историята на Панагулис е разказана от Фалачи в романа „Един мъж“, публикуван през 1979 г., както и в обширно интервю, включено по-късно в сборника „Интервю с историята“. Фалачи последователно поддържа тезата, че смъртта на Панагулис е политическо убийство, поръчано от фигури, изградили кариера по време на гръцката военна хунта. Загубата му оставя дълбока и трайна следа в живота ѝ.
Дейността на Фалачи като репортер е последвана от серия интервюта с водещи политически и културни личности и анализи на ключови събития и съвременни теми. Сред интервюираните от нея са кралят на Йордания Хусейн I, Во Нгуйен Зап, Пиетро Нени, Джулио Андреоти, Джорджо Амендола, архиепископ Макарий III, Александрос Панагулис, Нгуен Као Ки, Ясер Арафат, Мохамед Реза Пахлави, Хайле Селасие, Хенри Кисинджър, Уолтър Кронкайт, Федерико Фелини, Индира Ганди, Голда Меир, Нгуен Ван Тхеу, Зулфикар Али Бхуто, Дън Сяопин, Вили Бранд, Шон Конъри, Муамар Кадафи, Енрико Берлингуер, Тензин Гяцо, Пиер Паоло Пазолини и аятолах Хомейни. Част от тези интервюта са включени в сборника „Интервю с историята“ (1974).
Най-известно е интервюто ѝ с аятолах Хомейни, по време на което Фалачи му задава директни въпроси, нарича го „тиранин“ и сваля чадора, който е принудена да носи,O. Fallaci, La rabbia e l'orgoglio, с.90 след като той заявява, че ислямската дреха е за „уважавани жени“ и че не е длъжна да я носи, ако не желае. Хомейни прекъсва интервютоL’urlo di Khomeini: «L’Islam è tutto, la democrazia no». Посетено на 20 август 2023 г. и го продължава на следващия ден, а по-късно публично се позовава на Фалачи като на „онази жена“. Поради недоразумение преди срещата журналистката е принудена да сключи временен шиитски брак с преводача си,O. Fallaci, La forza della ragione за да избегне обвинение в изневяра според тогавашните ирански закони.
При следващо посещение в Иран по време на кризата с американските заложници, за да се опита да интервюира Аболхасан Банисадр, журналистката е възпрепятствана да напусне хотела от басиджите. Успява да се върне в Италия след намесата на Ингрид БергманOriana Fallaci, Intervista con il mito. Посетено на 20 август 2023, която уведомява Президента на републиката Сандро Пертини.