Рюрик () e броненосен крайцер от 1-ви ранг на Руския императорски флот. Съгласно действащата по онова време класификация на корабите в Руския императорски флот е отнесен към категорията „голям крайцер от фрегатен ранг“. По-просто казано се води „броненосен“, както и другите крайцери от Руския флот, които имат вертикално бордово брониране. Построен е в Санкт Петербург на стапелите на Балтийския завод. Потъва по време на Руско-японската война.

Заложен е на 19 май 1890 г., спуснат е на вода на 22 октомври 1892 г. и влиза в състава на флота на 16 октомври 1895 г.

Проектът за крайцера е изготвен от адмирал Иван Алексеевич Шестаков.

Крайцерът е главен кораб на планирана серия крайцери (последващите крайцери са „Россия““ и „Громобой“, които са нееднотипни, а последователно развивани самостоятелни проекти), които са океански броненосни крайцери с увеличена водоизместимост (двойна спрямо предшественика им „Памят Азова“). Към основните изисквания на проекта са: възможност да прехващат британските търговски съдове по време на война с Великобритания; възможност за преход от Балтика до Далечния изток без дозареждане с въглища. След построяването на крайцера британските експерти отбелязват, че крайцерът изглежда остарял на фона на британските кораби от аналогичен клас.

Веднага след пускането в експлоатация „Рюрик“ е изпратен във Владивосток, като там е незначително модернизиран по време на двата проведени ремонта, извършени по заповед на командващия Тихоокеанската ескадра адмирал Фьодор Василиевич Дубасов.

Участва и в международния десант за потушаването на безредиците от т.нар. „боксерско въстание“ в Китай и в заемането от руски кораби на Порт Артур след Китайско-японската война (1894 – 1895).

След началото на Руско-японската война участва в няколко успешни рейдерски операции на Владивостокския отряд крайцери на Тихоокеанската ескадра.

Потъва в бой с японски кораби, геройски борейки се с по-съвременните и многобройни крайцери на противника.

Предистория на проекта

Разработената през 1881 г. корабостроителна 20-годишна програма (програма за създаването на тихоокеански крайцерски флот) освен с необходимостта от създаване на ескадри от мореходни броненосци, предвижда и построяването на 30 крайцера: 21 – „малки“ – корветски ранг и 9 – „средни и големи“ – от фрегатски ранг. Крайцерите, с оглед на решаваните от тях тактически задачи, са с предимство. Реализацията на тази програма ознаменува поредния етап в развитието на броненосните крайцери и се характеризира със създаването на по-мощни, мореходни ветроходно-парни крайцери с метален корпус, което съществено намалява относителното им тегло. Развитието на крайцерите в значителна степен се стимулира от съперничеството между Русия и Англия, която остро се нуждае от крайцери, способни да защитават морските ѝ комуникации от възможните опити на Русия да разруши търговията ѝ с многочислените ѝ колонии. Търсените тогава от крайцерите тактически изисквания: способност да действат самостоятелно в условия на отсътствие на собствени опорни пунктове и бази за снабдяване; да нанасят бързи и съществени удари на противника, без допълнителна подкрепа; да предизвиква ефект не толкова влизайки в битка с единичните кораби на противника, колкото да създава паника и морална заплаха за неприятелското търговско корабоплаване – определят до 1895 г. основните характеристики както на руския, така и на английския крайцер: повишена мореходност, висока скорост, автономност, комфортни условия за живот на екипажа в далечните плавания, мощно въоръжение. Плаването и воденето на бойни действия във водите на Тихия океан, в условията не жестоки бури, изнурителни температурни натоварвания (почти 50 градусни разлики от тропическите жеги до студените ледени води) сложността на снабдяването и невъзможността да се проведе голям ремонт, заради голямата отдалеченост от собствените брегове изискват пределно натоварване на хората и изключително надеждна техника. В тези условия руските и английските крайцери непрекъснато се сравняват като вероятни противници, конструктивно се развиват и усъвършенстват към повишаване на тактико-техническите им характеристки. Англичаните строят крайцерите си серийно, като по този начин си осигуряват числено превъзходство.

Независимо от това, необятните простори на Тихия океан осигуряват на руските крайцерски сили практическа неуловимост и целесъобразност на присъствието. На свой ред специалистите на руския морски технически комитет (МТК) формират тактико-техническите изисквания към броненосните крайцери от „фрегатен ранг“, отчитайки водещия английски опит при създаването на аналогични кораби. В частност броненосния крайцер „Адмирал Нахимов“ е построен от Балтийския завод по задание на МТК по образец на английския броненосен крайцер „Империус“. В това състезание англичаните имат устойчиво превъзходство, като запазват монопола си в създаването на корабните силови установки (парни котли и бутални парни машини). При изпълнение на изключително изгодните руски поръчки, английските производители умишлено снижават възможностите си, а за английските кораби използват по-добри образци. В тази връзка поръчаните в Англия установки за руски крайцери като правило отстъпват на английските такива по максимална мощност, икономичност и теглово-габаритни размери. Освен това англичаните първи се отказват от ветрилното въоръжение за крайцерите си, тъй като имат няколко бази, където корабите им могат да попълнят запасите си от гориво, а руските кораби в същото време имат само една-единствена база – Владивосток.

Непрекъснатото и ясно изразено съперничество Англия и Русия в създаването на океански крайцери с голяма скорост и автономност на плаване към средата на 1880-те години излиза на качествено ново ниво, във връзка с появата на трансатлантически търговски кораби, които при водоизместимост над 12 000 тона и дължина на корпуса до 152 метра обикновено извършват океанските си преходи със скорост до 18,5÷19 възела. При тази скорост и с корпус, който превишава дължината на средностатистическата вълна 1,5 пъти – 103 метра, тези параходи, имайки заострени обводи и голяма дължина на корпуса, с олекотени краища, закрит полубак до средата на дължината – не се издигат върху насрещната вълна, а просто я прорязват. В същото време най-новите броненосни океански крайцери тип: „Империус“ (96 m; 16,7 въз.), руският му аналог „Адмирал Нахимов“ (101,5 m; 16,38 въз.) и „Орландо“ (91,44 m; 18,5 въз.) развиват проектната си скорост само в спокойна вода, а в щормови условия тези „странично бронирани късаци“ (относително къси, широки и нискобордни) – безнадеждно губят скоростните си качества (развивайки не повече от 5 възела) и не могли да преследват бързоходните „търговци“. Поради това англичаните превъзходно изучават особеностите на построяването на океански параходи и упорито противопоставяйки се на екстремистките изказвания на Е. Рид: „да вземаме пример при строежа на крайцера от дългите презокеански параходи“, в края на краищата достигат до определени изводи. По мнение на английските специалисти дългите търговски параходи, поради особеностите на конструктивната си компоновка (разтоварени носови краища, хоризонтални палуби и платформи отдалечени от неутралната ос), по условията на натоварване са аналогични на бронепалубните крайцери. Палубната броня, лежаща на бимсовете с цялата си маса, подобно на вътрешен товар не създава разрушаващи напрежения в корпуса, а в същото време бордовата броня, в случай на значително удължаване на корпуса, ще доведе до допълнителни напрежения в конструкцията и следователно ще изиска допълнителното ѝ укрепване, което ще увеличи и водоизместимостта в ущърб на тегловите предели отделени за въоръжението и запасите от гориво. Трудовете на Уайт, Рид, Норман теоретически определят сравнителните средностатистически величини на относителното тегло на корпусите за океанските параходи в пределите на 39 – 40% от водоизместимостта, а за броненосен крайцер с голяма дължина (над 103 m) – 41 – 42% от водоизместимостта. В резултат на това, английските специалисти решават, че такова нарастване на относителното тегло на конструкцията на корпуса е твърде голяма цена за висока скорост, която е неприемлива за сметка на намаляване на бойните качества на крайцера. Признавайки неудовлетворителната мореходност и бързоходност на крайцера „Адмирал Нахимов“, който по относителната си дължина на корпуса и система на брониране на корпуса е по-скоро „броненосец с крайцерско въоръжение“, руските корабостроители на Балтийския завод, предприемат опит да достигнат за перспективния крайцер увеличаване на мореходността и бързината при съхраняване на бордовата броня. С отчитане на френския опит в създаване на бронепалубни крайцери е проектиран „полуброненосна фрегата“ – „Памят Азова“. По водоизместимост и мощност на машините той съответства на категорията „среден крайцер от фрегатен ранг“. Превъзхождайки предшественика си „Адмирал Нахимов“ по абсолютна дължина на корпуса с 14 метра, и относително удължение на корпуса − 7,57 m към 5,46 m, този проект предполагал значително по-малка проектна водоизместимост – 6000 тона към 8500 тона. За сметка на увеличената абсолютна дължина и относителното удължаване на корпуса се предполага използването на по-слаба (4000 към 8000 к.с.) и съответно облекчена и по-икономична силова установка, която да осигури скорост в щормови условия до 18 възела и при запас на гориво от 1000 тона приемливата далечина на плаване – 3000 мили. Но на етапа на работното проектиране и строеж на крайцера, фактическата водоизместимост значително надминава проектната, най-вече заради параметрите на поръчаната в Англия силова установка, която надхвърля исканите масово-габаритни размери. Поради това още на етап достройка на крайцера „Памят Азова“ е направен извод, че при условие съхраняване на бордовата бронезащита, за да се осигури висока скорост и голяма далечина на плаване (увеличаване на запаса гориво) е необходимо още повече да се увеличи абсолютната дължина на корпуса, което неминуемо ще изиска увеличаване на водоизместимостта и съответно по-мощна енергитична установка.

Към това време англичаните успяват да направят необикновено мощна, икономична и компактна паросилова установка, откриваща пред перспективния океански бързоходен крайцер нови хоризонти, но при отказ от бордова броня. От тази гледна точка започва и разработването на най-дългия в света бронепалубен крайцер от океански тип – „Блейк“, с проектна водоизместимост от 9000 тона и размери: 121,94×19,81×7,32, със сумарна мощност на машините от 13 000 к.с. при естествена тяга и 20 000 к.с. при изкуствена (форсажна) тяга на комините, което дава проектна скорост от 20 – 22 възела и максимална далечина на плаване от 10 000 мили при икономична скорост от 10 възела. Следва да се отбележи, че английското адмиралтейство оценява този проект като толкова удачен, че въобще се отказва от последващ строеж на броненосни крайцери 1-ви ранг за флота за неопределено време. Фактически това се променя едва през 1900 г., поради новите качествени достижения в развитието на военноморската техника, въоръжение и тактическите изисквания към перспективния крайцер.

Проектиране Инициативен ескизен проект на Балтийския завод