Георги Марков (писател)

Георги Иванов Марков е български писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент, живял и творил в условията на социалистическа България и в емиграция (от 1969 г. до убийството му през 1978 г.).

В творчеството му се открояват два периода. Първите му произведения датират от началото на 50-те години на ХХ век. С повестта „Мъже“ (1962 г.) получава признание и става професионален писател. Следват разкази, новели и пиеси, поставени на сцена. Към 1969 г. отношенията му с властите се влошават, три от пиесите му са спрени и той напуска България, макар първоначално само с намерение за кратък отпуск. В крайна сметка Марков избира да живее в чужбина постоянно, първоначално в Италия, след това до края на живота си – в Лондон. Той продължава да пише и се превръща в един от най-известните и продуктивни български дисиденти. Започва работа в българската редакция на Би Би Си. Най-значителното произведение от емигрантския му период са „Задочни репортажи за България“ – серия от есета, излъчвани по радио „Свободна Европа“, в които описва живота в социалистическа България, подлага на критика партийната върхушка и нравствения упадък на българския народ под влиянието на господстващата комунистическа идеология.

Резултат от тази публицистична и обществена дейност е повишеното внимание от страна на Държавна сигурност (ДС). Разкриването на този факт става възможно след падането на комунистическия режим през 1989 г., когато става известно, че от средата на 70-те години на XX век две различни управления на ДС са разработвали писателя. Поради унищожаването на едното досие под кодовото име „Скитник“ през януари 1990 г., срещу служители на ДС се води дело, при което се разкрива съществуването и на друго досие, което също липсва. Не е известно какво са съдържали общо 16 тома материали в двете досиета, но е вероятно да описват мероприятия, провеждани обичайно спрямо т.нар. „изменници на родината“. На 7 септември 1978 г. в Лондон срещу Марков е извършено покушение, замаскирано като уличен инцидент, при който писателят е прострелян с миниатюрна отровна сачма. След няколко дни на безуспешни опити за лечение Георги Марков умира на 11 септември 1978 г. Убийството му предизвиква много широк обществен резонанс по света и става известно като българският чадър. Разследването му се води както в Обединеното кралство, така и в България след 1992 г., но е безрезултатно. Не са установени нито поръчителят, нито прекият му извършител, а следственото дело в България е прекратено през 2013 г. поради изтичането на давност. Въпреки това повечето автори предполагат активна роля на ДС.

Ранни години Роден е на 1 март 1929 г. в софийския квартал Княжево. Бащата Иван Марков (1908 – 17 юни 1978, Княжево) е фелдфебел в армията на Княжество България. Рано инвалидизиран поради тежка форма на туберкулоза, Иван Марков работи в будка за вестници около спирката в Княжево. Майката Райка Маркова (1907 – 1985) е домакиня, родом от село Мещица, Пернишко. В семейството се раждат три деца – Георги (1929 – 1978), Никола (1931 – 2022) и Васил (? – 1950), починал като дете.

На 19-годишна възраст Георги Марков заболява от тежка форма на белодробна туберкулоза, което налага продължително лечение, макар и с прекъсвания. В продължение на повече от десетилетие, в зависимост от стадия на обостряне, Марков влиза и излиза от болнични заведения. В санаториума на д-р Любомир Хаджииванов във Владая край София той прави и първите си литературни опити.

През 1946 г. Георги Марков завършва Първа мъжка гимназия в София, след което започва да следва химия в Русе. След една година (според Любен Марков) или три години поради закриването на факултета в Русе, Георги Марков се премества в Държавната политехника в София, където се дипломира през 1953 г. като инженер-химик. Работи последователно като инженер-технолог в Държавното индустриално предприятие „Победа“ и ДИП „Стинд“, а от 1952 до 1958 г., е преподавател в Техникума по керамика и стъкло. Пенсионира се по болест през 1959 г.

Творчество в България Първото публикувано произведение на Марков не е установено. Като такова най-често бива сочен разказът „Рекордьорът на уиски“ (7 юли 1951 г.), поставян във вестниците „Народна култура“Речник по нова българска литература 1878 – 1992. С., 1994, с. 217. ISBN 954-428-061-8. и „Народна младеж“Гърдев, Борислав. Моите срещи с Георги Марков // liternet.bg, 12 септември 2008., поместен всъщност във вестник „Народна войска“. Според обнародвано през 2007 г. издирване по въпросаЧернев, Чавдар. Как се роди Георги Марков? Нов материал за библиографията на писателя // Библиотека, XIV, 2007, № 5 – 6 , с. 38 – 50., основните версии за дебюта на писателя по страниците на печата са не по-малко от три:

Версия на Слав Караславов (1972) за дебют във в. „Стършел“ през 1952 г. С подпис „Б. Априлов и Г. Марков“ през посочената година в „Стършел“ е поместен фейлетонът „Гората на ужасите“ (12 дек. 1952). Вече с подпис „Георги Марков“, по-късно също в „Стършел“ са публикувани: „Началникът лови риба“ (13 авг. 1954), „Как се издигнах“ (21 ян. 1955) и „На хляба мекото“ (1 юли 1955). Сюжетът на фейлетона „Как се издигнах“ по-късно става основа и на сатиричната комедия на Марков „Аз бях той“ (1969). Версия на Йордан Василев (1990) за дебют във в. „Народна войска“Народна войска през 1951 г. С подпис „Георги Марков“ през посочената година в „Народна войска“ са поместени разказите: „Рекордьорът на уиски“ (7 юли 1951) и „По болшевишки“ (10 дек. 1951). В същия вестник, но вече преименуван „Народна армия“ (1952), излиза и повестта „Цезиева нощ“ (2 – 9 авг. 1955), по-късно включена в първата книга на МарковЦезиева нощ. Версия на Александър КостовАлександър Костов (1996) за дебют във в. „Земеделско знаме“ през 1947 г. С подпис „Г. Марков“ през посочената година в „Земеделско знаме“ са поместени очерците: „Любен Каравелов борец за балканска федерация и славян­ско сътрудничество“ (6 февр. 1947), „Пушкин – певец и художник на руската природа“ (9 февр. 1947), „А. Грибоедов“ (12 февр. 1947), „Джордано Бруно“ (19 февр. 1947), „Хайнрих Хайне“ (21 февр. 1947), „Шевченко – поетът на селска Украйна“ (13 март 1947) и „Борис Шивачев“ (21 март 1947). Борис Шивачев, подобно на самия Георги Марков, е роден в семейството на военен и детството му, също като това на по-младия му колега, е съпътствано от чести промени на местожителството. Тази прилика в биографиите на двамата би могла да бъде първопричина за един възможен интерес на Марков към Шивачев.

От средата на петдесетте години на XX век Георги Марков публикува не само разкази, но и научнопопулярни статии във в. „Вечерни новини“, подписвайки се „Георги Марков“, „Г. Иванов“, „Георги Иванов – инженер-химик“, „Георги Марков – инженер-химик“ и др. Поне една от историите, поместени тогава във „Вечерни новини“, по-късно е разказана и в „Задочни репортажи за България“.

Първите книги на Марков са сборникът „Цезиева нощ“ (1957) и „Победителите на Аякс“, юношески научнофантастичен роман (1959). „Цезиева нощ“ съдържа две новели – „Цезиева нощ“ и „Зелената писалка“. Първата новела е криминално четиво, в стила на класическия жанр и рамка – актуалните за онова време идеологически „противопоставяния“. Изданието е първото, в което Марков е самостоятелен автор, и е преведено на руски в рамките на серията „Военни приключения“. Книгата има голям читателски успех, но е жестоко критикувана в България с квалификации като „булевардно четиво“, „пълна с наивни фактически грешки“, „идеологически некоректна“ и т.н.

„Победителите на Аякс“ е съзвучен с идеалите на времето си; в романа български лекар (Михаил Лазаров) и съветска лекарка (Лиза Орлова) са ключов фактор в борбата на човечеството срещу жителите на съзвездието „Аякс“.

Романът „Покривът“ (1959), непубликуван приживе и вдъхновен от действителна строителна авария в Перник, описва епизод около срутването на покрива при строеж на индустриална сграда и опитите за възстановяването му. Това е ключова творба за Марков от този период, с ярки образи на репресирания строителен инженер Мартин Димшин, неговия мъчител-надзорник и ръководител на проекта Иван Донков, както и ръководителя на отдел „Личен състав“ Патраков. Сгромолясването на покрива, майсторски описано, отразява цялостната алюзорно-алегорична същност на романа. Според Цвета Трифонова това е „българската оруеловска книга, глобална, зловеща метафора на социализма“. „Покривът“ е спрян от печат поради определените като неприемливи „алегории“ със скрит „антиобществен“ подтекст, преработван е чак до 1978 г., и публикуван в България едва през 2007 г.

Следва разказът „Единственият ден“, публикуван в сб. „Анкета“, 1960 г., и сборник разкази „Между нощта и деня“ (1961), в който особено трябва да се отбележат „Розата“, „Майки и синове“, „Смърт и живот“, „Момчето“, „Завръщането на Стоян“. Публикувана в сб. „Анкета“, новелата „Последния патент“ е една от редките чисто поръчково–конюнктурни работи на Марков от този период, която съществува и във вариант на пиеса (1969).

Романът „Мъже“ (1962) донася слава и признание за Георги Марков. По сюжет „Мъже“ е конюнктурна творба, но като литературна структура, свежест на диалозите, личностни взаимоотношения и начин на третиране на злободневните проблеми е новаторско произведение. Именно на тези качества се дължи и популярността на романа сред читателите. Свежестта, непринудеността и естественото поведение на младите герои, независимо от известната бледност на образите, се различават от стила на изобразяване в българската литература след 1944 г. В „Мъже“ щампите не са казионни и не дразнят, а са „смесени“ с палитра от човешки ценности. Тези щампи се възприемат повече като личностни особености на характерите, отколкото като политически „послания“. В центъра на романа са хората, живеещи в една политическа рамка от време, а не политическата система с нейните „хора-винтчета“. Точно това е радикалното в произведението – то „убеждава“ властимащите, че Марков е „свой“, а в същото време той пише с човешки нотки, като системата не е главен герой.

Романът спечелва годишната награда на Съюза на българските писатели, а Георги Марков е приет направо за редовен членЧленове на СБП. Официален сайт на СБП. Посетен на 22 юни 2026 г. на съюза, прескачайки формата „кандидат-член“. Членството в творческия съюз му осигурява привилегирована позиция в обществото и материална стабилност, поради възможността широко да публикува в националния печат. Скоро след това той става редактор на научнопопулярни разкази в издателство „Народна младеж“, като по такъв начин става един от малкото чисто професионални писатели за времето си. В средата на 1960-те години, Марков и Здравка Лекова се преселват във вила в Драгалевци, национализирана бивша собственост на състоятелно лице. Там писателят създава повечето от най-известните си творби от българския си период – новелата „Асансьорът“ (1965), сборника разкази „Портретът на моя двойник“ (1966), „Жените на Варшава“ (1968), пиесите „Кафе с претенции“ и „Асансьорът“ (1967) (камерна драма, описваща преживяванията на затворените в асансьор архитект Лозан и преподавателката по акордеон Стефка, по едноименната новела от 1965), „Да се провреш под дъгата“ (1967), „Атентат в затворената улица“, „Аз бях той“, „Комунисти“ (1969) (последните четири свалени по цензурни съображения).

Пиесите на Марков от този период са не само свежи, популярни и желани. По стил и изразни средства те са силно новаторски за българската театрална действителност – всъщност успехът на Марков като театрален драматург е не по-малък от този като писател. За огромната му популярност като драматург може да се съди по това, че сценични откъси от негови пиеси влизат като мизансцен и декор в български филми като „Рицар без броня“ (1966, режисьор Борислав Шаралиев, сценарист Валери Петров).