Слѝвен () е град в Югоизточна България. Той е осмият по големина в страната и е административен център на община Сливен. Сливен е известен като Градът на стоте войводи, свързани с хайдушкото движение. По данни от НСИ населението на града е .
География Разположение
Град Сливен е разположен в подножието на южните склонове на Сливенската планина, с която започва Източна Стара планина. Границите на Сливенската планина се определят от прохода „Вратник“ и Сливенския проход. За нея са характерни стръмни и скалисти склонове и дълбоки нарези от притоците на Тунджа и Луда Камчия. Първенец е връх Българка с височина 1181 m. На север и североизток от града е разположен природният парк „Сините камъни“, който обхваща близо единадесет хиляди и половина хектара от Сливенския Балкан.
Сливенското поле е последното от подбалканските в източна посока, тъй като това, което наричаме Средна гора, в орографски план се извива на юг при Сливен. Нейните морфографски продължения са Бакаджиците, разклонението Св. Илийски възвишения, Манастирските възвишения и Сакар на територията на България. До първата четвърт на XIX век Сливенското поле е част от Розовата долина, но изселническите вълни от града след Руско-турските войни от 1806 – 1812 и 1828 – 1829 г. довеждат до упадък на производството на розово масло. Източно от града се намира „Долината на прасковите“, чиито огромни плодови масиви претърпяват обновление през първото десетилетие на XXI век.
Сливен се намира на 309 km от столицата София, на 177 km от Пловдив, на 211 km от Варна, на 113 km от Бургас и на 130 km от границите с Република Гърция и Република Турция. Предвижда се през Сливен да преминава трасето на Паневропейски транспортен коридор 8.www.unece.org
Разположението на Сливен е благоприятно, защото е на кръстопът – близо е до Прохода на Републиката, също и до пътен възел „Петолъчката“, свързващи Северна и Южна България, връзката към построената автомагистрала Тракия е на 15 km в посока юг (към Ямбол), а главният път между Бургас и София свързва пристанище Бургас и летище Бургас с централната част на страната.
Климат Градът попада в зоната на преходно-континенталния климат и географски е разположен в подбалканското Сливенско поле. Има изразена четирисезонност – зимата е мека, лятото относително топло, есента е по-продължителна от пролетта. Характерен е падащият вятър бора, който духа при по-ниски температури в Северна България.
Води
През Сливен текат три реки: Асеновска, известна и като Асеновица или Коруча, Манастирска река и Новоселска река, като Манастирска е приток на Новоселска. Всички те се вливат в Тунджа, а чрез нея и в Бяло море. Най-голямата река, която тече в близост до Сливен, е Тунджа.
Флора и фауна
История Име Стари форми на името Сливен са Савулен, Цоида, Туида, Ислимие, Истлифанос, Селимно, Свилне, Сливно, Сливне.
Назован като Сливно (Sliwno) може да се види на етноложка карта за разпространението на елинизма, съставена от проф. Георгиос Сотериадис от Атинския университет. Датира от началото на XX в., вероятно към 1916 г.Връзка към изображение на етноложката карта
В своята книга „Произходъ и значение на имената на нашитѣ градове, села, рѣки, планини и мѣста“ Васил Миков извежда името на Сливен като название на място, където три реки се сливат.
Античност
Следи от най-стари селища на територията на Сливен са датирани към новокаменната епоха – шестото хилядолетие пр.н.е. Останки от примитивни каменни сечива са открити в местността Хисарлъка. Там са намерени и следи от тракийско селище от V – III век пр.н.е., сред които тракийска керамика и елинистични монети. Околността на днешния град Сливен е била заселена от тракийските племена асти, кабилети и селети. Тяхната независимост просъществувала до времето на Филип Македонски и Александър Велики, които ги покорили, но не за дълго. През същата епоха походи през Сливенско извършват персите, келтите и бастарните.
През II век пр.н.е. започват римските завоевания в Североизточна Тракия. Районът на Сливен става част от Римската империя най-вероятно около 72 – 71 г. пр.н.е, когато са покорени Кабиле и Аполония. През 46 г. пр.н.е. землището на града е включено в новосъздадената римска провинция Тракия.
Нов етап от обитаването на Хисарлъка е от началото на новата ера – II – IV век. От този период са намерени и първите писмени източници за наименованието на тогавашното селище – Туида.Или Суида и Цоида Името най-вероятно е тракийско, с неясно значение. Споменато е и от Хиерокъл, който го определя като един от четирите града в източноримската провинция Хемимонтус, създадена като част от диоцеза Тракия при Диоклециан, освен столицата ѝ Адрианопол, а също така и от Прокопий Кесарийски в „За строежите“. За нуждите на този град е построен и римският път от Анхиало по горното течение на Тунджа до Сердика на запад.
В намерен надпис от началото на III век селището е наречено „тържище“ и най-вероятно е спадало към територията на града Августа Траяна (дн. Стара Загора). Добрите икономически възможности на селището са видни и от светилището на Зевс и Аполон, което е открито на територията му.
След преместването на столицата на Римската империя в Константинопол селището е укрепено, като е издигната крепост върху хълма. Използваната техника е с триредови тухлени пояси и пристенни стълбове, които са завършвали с тухлени арки. Имало е и таен проход към реката на запад.
Крепостта избягва нашествието на готите през 378 г., но е разрушена при набезите на хуните през V век. Възобновена е по време на император Анастасий I (491 – 518 г.), като новата крепост запазва плана на старата, но е значително по-укрепена. Тухлените пояси вече са петредови, добавени са и каменни стълбища на източната и южната стени. Започнат е строежът и на допълнителна защитна стена на един метър и осемдесет сантиметра външно от основната.
Във вътрешността на античната крепост, близо до нейната източна стена, са разкопани останките на базилика с баптистерий, функционирала през V – VI век. Тя е била разрушена най-вероятно от хуните и възстановена по времето на Юстиниан I. По-голяма църква е открита южно от крепостта, в днешния квартал „Ново село“ – тя е построена през V век и разширена през VI век. Това свидетелства, че селището не се е ограничавало само до територията на укреплението – около 40 декара, а се простира и в околната местност.
От „Списъка на Епифан“ става ясно, че градът Туида/Цоида е седалище на епископ, подчинен на Адрианополската митрополия. С последното е свързан и любопитният факт, че до това време епископско седалище е бил по-големият и богат град Кабиле.Между днешните Сливен и Ямбол През 4 в., най-вероятно поради близостта на двата града, които са в различни провинции, Кабиле е напуснат, а населението му – преместено в Диоспол – днешен Ямбол. Седалището на епископа обаче по неизвестни причини е преместено в Туида, което много вероятно е сложило началото на пословичното съперничество между Сливен и Ямбол.
Туида/Цоида престава да съществува около 598 – 599 г., когато отново е разрушен, най-вероятно от авари и славяни. Съществува хипотеза, че това е станало като част от голяма битка между аварите и византийския генерал Коменциус.
Средновековие и османско владичество Районът на Сливен влиза в пределите на Първата българска държава около 705 г. като част от заселената със славяни област Загоре, дадена на Тервел според договора му с византийския император Юстиниан II Ринотмет. На мястото на Туида възниква старобългарско селище, чието име е неизвестно. Началото му не е датирано, но е преди 870 г., откогато е намерен оловен печат на княз Борис-Михаил. Българите ремонтират крепостните стени, дори водопровода при северната порта. Строят се нови сгради във вътрешността, някои от които са облицовани с мраморни плочи, изработени в каменоделни ателиета в Преслав. От този период са открити няколко тухли с гравиран върху тях прабългарския знак „ипсилон“, фланкиран с две хасти.
В раннобългарското селище в м. Хисарлъка от палеоорнитолога проф. Златозар Боев са открити костни останки от 14 вида диви и домашни птици от 10 – 12 в. Находките от ястребов орел (Aquila fasciata) и глухар (Tetrao urogallus) са сред най-редките в страната. Птицевъдството се основавало на отглеждането на домашна кокошка (Gallus gallus f. domestica) и домашна гъска (Anser anser f. domestica). Намирането на останки от 4 екз. на голям ястреб (Accipiter gentilis) предполага, че жителите на селището са практикували ястребарството – лов с обучени хищни птици. Това е косвено доказателство за техния висок материален статус.
Градът продължава да съществува и след унищожаването на Първата българска държава. В средата на Х век за кратко е бил във владение на печенегите, след което започва упадък. През 1153 г. Сливен за пръв път е споменат със сегашното му име от арабския географ Ал Идриси, който пише, че той бил „прочут още и от по-старо време“. Крепостта е напусната и престава да се използва като отбранително съоръжение през XIII век.
По време на Втората българска държава е център на духовен живот. В околностите му са построени двадесет и четири манастира, които оформят комплекс, наричан „Малка Света гора“. При цар Иван Александър Сливен е град в граничната област с ромейската държава.Димитър Ангелов, Въпросът за политическите емигранти в отношенията между Византия и средновековна България // В: Античная древность и средние века. – Вып. 10. – 1973. – С. 121.
По време на османското нашествие средновековният град и крепостите са разрушени и през 1388 г. манастирите са опожарени. Сведение за Сливен под името Ислимие има в турски регистри от 1609 и 1668 г.
В бележника на Моше Алеви Назир от 1668 г. е посочено, че из местата, по които той е минавал, Сливен се отличава като еврейски център. Към 1859 г. в Сливен живеят 30 еврейски семейства, за чиито нужди има изградени една синагога и едно еврейско училище.Райчевски, Стоян. Българи и евреи през вековете. „Български бестселър“, С., 2008. ISBN 978-954-463-021-8
През 1848 г. градът преминава от Силистренския към Одринския вилает.
Възраждане
Градът е селище на силно хайдушко движение против османските завоеватели и става известен като „градът на стоте войводи“. Сред тях са Хаджи Димитър, Злати войвода и Панайот Хитов.Там са родени също Черньо Пехливан, Дамян войвода, Дели Миндо, Арнаут Пеньо, братя Бунарджи, Кара Съби, Христо войвода, Кондо войвода, Миньо войвода, Добри войвода, Желязко Палабуюка, Добри Кръстев, Георги Трънкин, Стоян Кръстев, Стоян Папазов, Таньо Стоянов, Никола Аджемов, Божил Бахов, Димитър Дишлиев, Георги Ченков, Илия Господинов (Гунчо войвода), Тодор Харбов и др. В качеството си на главен свещеник на Българското опълчение отец Амфилохий от Сливен освещава Самарското знаме в Плоещ. Известни обекти в Сливенската планина, свързани с хайдушкото движение, са: м. Кушбунар, вр. Българка, м. Габрова поляна, м. Джендем дере, м. Равна поляна, м. Гунчов кайнак, м. Хайдушко кладенче, Хайдушки дол, м. Харамията, Керемидената къшла, м. Матей, Рамадана, Футула (пещера), Кална усоя, Хайдушка пътека.
През XVII век Сливен се развива като занаятчийско средище и придобива известност с производството на пушки, пищови, железни сечива. Сто работилници произвеждат дневно петстотин цеви. В чаршията всеки ден отварят врати 984 дюкяна. 35 хана приютяват гостите на града.