Вискòнти () е едно от най-старите италиански благороднически семейства. То е засвидетелствано в края на X век в Северна Италия, където управлява едноименното Висконтско херцогство със столица Милано. Представителите на рода са господари на Милано от 1277 до 1395 г. – годината, в която император Вацлав IV дарява Джан Галеацо Висконти с титлите „херцог на Милано“ и „имперски викарий“.
Основният клон на династията доминира политическия живот на Северна Италия до 1447 г., когато умира последният законен наследник – Филипо Мария Висконти. След неговата смърт властта преминава към рода Сфорца чрез брака на Франческо I Сфорца с Бианка Мария Висконти – извънбрачна дъщеря на херцога.
През вековете, както и днес, представители на семейството заемат значими позиции в различни области – архитектура, археология, духовенство, изкуства, военна служба, литература, спорт и музика.
Гербът на рода е със сребърен фон и изобразява виеща се синя пепелянка със златна корона, поглъщаща тъмен мавър. Девизът на Висконти е Vipereos mores non violabo.
Произход Висконти са господари на Масино – стратегически разположено владение по западните хълмисти брегове на Лаго Маджоре и по течението на река Тичино, където семейството е архиепископски васал още от XII век. Фамилното му име произлиза от латинското vice comitis, означаващо „на мястото на графа“, тоест „вицеграфове“, от vice (аблатив на „вместо“) и comes, генитив comitis („граф“, първоначално „спътник, придружител“). Изразът обозначава васал и сподвижник на краля или императора – в този случай на императора на Свещената Римска империя. В историческите документи като ранни представители на рода често се споменават Ерипрандо Висконти и Валдерико Висконти (863 г.).
Смята се, че Висконти принадлежат към групата на capitanei – благороднически семейства, които архиепископ Ландолфо II да Каркано (979–998) инвестира с феоди, наричани caput plebis. Документация от 1157 г. свидетелства, че Висконти притежават капитанската власт над Марлиано (днешно Мариано Коменсе). Още преди 1070 г. те получават и обществената длъжност „виконт“, която впоследствие става наследствена за всички мъжки членове на рода. С тази функция на виконти или викарии (наместници) на графа е свързано и приемането на характерната инсигния – змия, поглъщаща човек, която и днес присъства на герба на Община Милано.
Семейството скоро се разделя на няколко клона. Част от тях получават феоди далеч от Милано, докато линията, от която произхожда миланската господарска, а впоследствие и херцогска династия, води началото си от Уберто (ок. 1170 – пр. 1248).Archivio di Stato di Milano. Visconti. Посетен на 11 юни 2021. Неговият син Отоне (1207 – 1295) е назначен за архиепископ на Милано от папа папа Урбан IV на 22 юли 1262 г. С подкрепата на своите capitanei и valvassori Отоне води продължителна борба срещу народната фракция, ръководена от рода Дела Торе, и я побеждава в битката при Дезио през 1277 г. Синът на неговия племенник – Матео I (1250 – 1322), е избран за капитан на народа през 1287 г., а през 1288 г. получава от император Рудолф I титлата „имперския викарий“.
Съпротивата на противниковата страна довежда до изгнанието на Висконти през 1302 г. През 1310 г. обаче, благодарение на подкрепата на новия императорр Хайнрих VII, те се завръщат в Милано. Гвелфската и папската реакция не закъснява, което принуждава Матео I да абдикира в полза на сина си Галеацо I (1277 – 1328). Галеацо се противопоставя решително на натиска, докато през 1327 г. не е пленен от император Лудвиг IV Баварски. Сред братята на Галеацо I, Марко (ок. 1289 – 1329) е известен кондотиер, а Лукино (1292 – 1349) и Джовани (1290 – 1354) поемат властта след смъртта на Ацо – сина на Галеацо I, който управлява от 1329 г. Лукино Новело (1346 – 1399), син на Лукино, е отстранен от власт от Джовани.
Династията продължава чрез потомците на Стефано (1288 – 1327) – син на Матео I. Неговите трима сина – Матео II (ок. 1319 – 1355), Галеацо II (1320 – 1378) и Бернабо (1321 или 1323 – 1385) – укрепват престижа и властта на рода, превръщайки го в една от най-влиятелните династии в Северна Италия.
Галеацо II е наследен през 1378 г. от сина си Джан Галеацо (1351 – 1402).През 1385 г. Джан Галеацо пленява чичо си Бернабо, чиято дъщеря Катерина е негова втора съпруга. През 1395 г. той получава от император Вацлав IV титлата „херцог на Милано“. Докато Валентина – единствената му дъщеря от първия му брак с Изабела дьо Валоа, се омъжва за френския принц Луи Орлеански, Джан Галеацо е наследен от синовете си от втория брак: първо от Джовани Мария (1388 – 1412), а след неговата смърт – от Филипо Мария (1392 – 1447).
След издигането на Джан Галеацо Висконти до херцогски ранг семейството възлага на придворните писатели задачата да създадат легендарна генеалогия на рода. Според тази изкуствено конструирана традиция Висконти произхождат от Троя, а техен родоначалник е Англо – син на Еней, на когото се приписва основаването на Анджера.В ръкописа „Нагробна възхвала на Джан Галеацо Висконти“ има миниатюра от Микелино да Безоцо, която добре илюстрира легендата за родословието на семейство Висконти.
Милано – столица на Ломбардия
Късметът на Висконти се променя през 1262 г., когато Отоне Висконти е назначен за архиепископ на Милано. Назначението му е резултат от намесата на папската курия, която – за да прекрати вътрешните конфликти в метрополния капитул, обичайно отговарящ за избора – решава да постави външен кандидат. Отоне, тогава капелан на кардинал Отавиано дели Убалдини, повече от петнадесет години не може да влезе в Милано, където борбата за власт между гибелините и гвелфите, водени от рода Дела Торе, е в разгара си. Битката при Дезио през 1277 г., в която войските на Отоне побеждават тези на Наполеоне дела Торе, слага край на господството на Дела Торе и на фактическата независимост на Комуна Милано; Отоне влиза в града и установява властта си.
През 1287 г., след разрушаването на КастелсеприоБитка, след която Ото обявява: Castrum Seprum destruatur, et destructum perpetuo teneatur et nullus audeat vel praesumat in ipso Monte habitare („Каструм Сеприо е разрушен и ще се запази за постоянно такъв, и никой да не смее или да предполага, че може да живее там“), което е спазено до 1786 г. и окончателното поражението на семейство Дела Торе, Матео I Висконти е обявен за капитан на народа. През 1302 г. Дела Торе за кратко възстановяват властта си и Матео е изпратен в изгнание. През 1310 г., възползвайки се от помирението, наложено след слизането на император Хайнрих VII Люксембургски, Матео се завръща в Милано. На следващата година, след като получава титлата имперски викарий, той окончателно отстранява Дела Торе и започва процеса на обединение на Ломбардия – дело, което неговите наследници продължават.
Обединението е завършено от Ацо Висконти (1302 – 1339) – син на Галеацо и внук на Матео. Той поставя основите на политическа структура, която координира владенията и централизира властта в ръцете на династията. След смъртта на баща си през 1327 г. Ацо остава единствен наследник и, въпреки несъгласието на папата, купува титлата „викарий на Милано“ от император Лудвиг IV. През 1332 г. чичовците му Лукино (1287 или 1292 – 1349) и Джовани Висконти (1290 – 1354) – синове на Матео – се присъединяват към управлението, оформяйки своеобразен триумвират. Третият брат, Лодризио, изоставен от властта, организира серия заговори срещу тях. След ареста на съучастниците му на 23 ноември 1332 г. и хвърлянето им в затворите на Монца, Лодризио бяга във Верона, където намира подкрепа от Мастино II дела Скала и сключва редица съюзи, включително със самите Скалиджери (Дела Скала) и с господаря на Новара Калчино Торниели – враг на архиепископ Джовани. Решителната битка се състои на 21 февруари 1339 г. при Парабиаго и завършва с победа на триумвирата.
От първоначалната конгрегация от градове, подчинени на един господар, Джовани и Лукино – а по-късноДжан Галеацо и Бернабо – чрез последователно ограничаване на местните автономии и привличане на множество малки селски владения в орбитата си, изграждат структура, която започва да наподобява държава.
При управлението на Джовани Висконти в средата на XIV век настъпва първото голямо разширяване на владенията на семейството: Висконти побеждават господарите на Верона (Скалиджери) и подчиняват Генуа и Болоня.
Бернабо и Галеацо II: два различни модела на управление и два различни двора (Милано и Павия)
След смъртта на архиепископ Джовани през 1354 г. Генералният съвет на Комуна Милано възлага на Боскино Мантегаца задачата да предостави управлението на племенниците на покойния прелат. Те приемат, но настояват за арбитраж относно подялбата на наследствените владения и на самата власт. В резултат Бернабо получава две от портите на Милано, както и градовете и източните територии: Бергамо, Бреша, Кремона, Крема, Сончино, Вал Камоника, Ривиера дел Гарда, Риволта и Караваджо. На Галеацо II се пада най-западната част от владенията, граничеща със Савойските земи, с които той поддържа тесни връзки: Верчели, Новара, Алба, Асти, Алесандрия, Тортона, Басиняна, Виджевано и Комо. Матео II получава Лоди, Парма, Пиаченца, Бобио, Болоня, Понтремоли, Меленяно, Монца, Ваприо и Пандино, както и областите Мартезана и Бацана.
След смъртта на Матео II през 1355 г. Бернабо наследява Лоди, Парма и Пандино, а Галеацо II – Пиаченца, Бобио, Понтремоли и Монца, както и миласките порти Комазина, Верчелина, Джовия и Тичинезе, заедо с териториите на Сеприо и на Бургария.
Бернабо, който през 1371 г. успява да завладее Реджо Емилия, упражнява правосъдие чрез дерогация от уставите и обичаите, често произнасяйки решения от първо лице като dominus, превръщайки правосъдието в инструмент за изграждане на политически консенсус. Той управлява, опирайки се силно на съпругата и децата си, на които поверява управлението на отделни градове и общности, свеждайки собствената си курия до минимум. Бернабо се отнася строго към гвелфите и последователно подкрепя гибелините.
Галеацо II, след превземането на Павия на 13 ноември 1359 г., премества резиденцията си там и поставя началото на мащабна програма за обновяване на града. Започналото през 1360 г. преустройство следва добре обмислен план, пропит с кралско величие и насочен към възстановяване на паметта за ролята на Павия като столица първо на Лангобардското кралство, а след това и на Кралство Италия до XI век. Именно към това наследство Галеацо II – а по-късно и неговият син Джан Галеацо – целят да се позоват, използвайки символиката на ранносредновековната кралска власт, за да легитимират собственото си управление и да се представят като продължители на лангобардските и ранносредновековните монарси.
След завършването на строителната площадка на Замъка на Висконти през 1365 г. Галеацо II, вероятно поради разногласия с брат си Бернабо, напуска Милано и се установява в Павия заедно с целия си двор.
От Павия Галеацо II управлява западната част от владенията на Висконти, като неговите държавни практики и политически идеали се различават съществено от тези на брат му Бернабо. За разлика от Бернабо, който избягва присъствието на интелектуалци, Галеацо II е известен със своята култура и покровителство над изкуствата и науките. Той приема Франческо Петрарка в двора си, снабдява замъка в Павия с богата библиотека (по-късно значително разширена от неговите наследници) и през 1360 г. основава Павийския университет – първия в държавата на Висконти.
Саедо със съпругата си Бианка Савойска той подкрепя изграждането на значими архитектурни обекти, сред които църквата „Санта Мария дел Кармине“ и манастирът „Санта Киара ла Реале“ в Павия. В съответствие с постоянните си препратки към кралското минало на града, Галеацо II създава към замъка обширен парк (Парко Висконтео), напомнящ за приказните градини на ранносредновековните кралски дворци. В същия дух той изразява желание да бъде погребан в базиликата „Сан Пиетро ин Чел д’Оро“, където се намира гробницата на лангобардския крал Лиутпранд.
Джан Галеацо и кралската мечта на Висконти