Лангобардското кралство () представлява държавно образувание, създадено от германското племе на лангобардите на териториите на Италия между 568 и 569 г., когато те нахлуват във Византийска Италия, и 774 г., когато кралството е завладяно от франките на Карл Велики. Неговата столица е Павия.
Териториалната структура на Лангобардското кралство включва две основни области: Голяма Лангобардия, разположена в централната част на Северна Италия, и Мала Лангобардия, обхващаща централните и южни части на полуострова. Голяма Лангобардия е допълнително разделена на две основни зони – западната, наречена Неустрия, и източната, известна като Аустрия. Мала Лангобардия, от своя страна, се състои от две големи полуавтономни херцогства – Сполето и Беневенто.
VI век Основаване на кралството
Нахлуването на лангобардите през 568-569 г. бележи края на краткотрайната византийска реконкиста, осъществена при управлението на император Юстиниан I. Тоза събитие за първи път от римското завоевание през III – II век пр.н.е. нарушава политическото единство на Италианския полуостров, който от този момент нататък остава разделен между лангобардите и византийците. Границите между двете сили се променят с времето, в зависимост от характера на лангобардската селищност и динамиката на военно-политическия баланс.
След пристигането си лангобардите се установяват в две основни области: Голяма Лангобардия, обхващаща Северна Италия и съсредоточена около столицата на кралството Тицинум (днешна Павия), от която произлиза името на съвременната област Ломбардия, и Мала Лангобардия, включваща херцогствата Сполето и Беневенто в централната и в южната част на полуострова. Териториите, останали под византийски контрол, са иизвестни катор Романия – наименование, което дава името и на съвременния регион Романя, и иимат за своя опорна точка Равенския екзархат.
При навлизането си в Италия крал Албоин поверява управлението на Източните Алпи на един от най-доверените си военачалници – Гизулф I, който става първи херцог на Фриули. Херцогството, със седалище в Чивидале дел Фриули (тогавашния Forum Iulii), се отличава с постоянни конфликти с местното население, особено в района на Гориция.. Поради стратегическото си положение и непрекъснатите военни предизвикателства, Фриули запазва по-голяма автономия в сравнение с другите херцогства на Мала Лангобардия, особено до управлението на крал Лиутпранд.
Впоследствие, в редица ключови градове на кралството се създават нови херцогства. Това решение е продиктувано предимно от военни съображения – херцозите изпълняват ролята на военни командири, натоварени със задачата да консолидират контрола върху територията и да я защитават от евентуални контраатаки. Въпреки това, тази децентрализация на властта води до структурна слабост на лангобардската монархия.Jörg Jarnut, Storia dei Longobardi, traduzione di Paola Guglielmotti, Torino, Einaudi, 1995 , с. 48-50
През 572 г., след капитулацията на Павия и издигането ѝ в столица на кралството – с кралска резиденция в дворец, построен от Теодорих Велики – крал Албоин става жертва на заговор. Заговорът е организиран във Верона от неговата съпруга Розамунда, в съюз с някои гепидски и лангобардски воини. Въпрекии това лангобардската аристокрация не одобрява цареубийството и принуждава Розимунда да потърси убежище при византийците в Равена.
Клеф и периодът на херцозите
През 572 г., малко след смъртта на крал Албоин, 35-те лангобардскии херцози се събират на събрание в Павия, където провъзгласяват за нов крал военачалника Клеф. В рамките на краткото си управление, Клеф успява да разшири границите на Лангобардското кралство, окончателно завладява областта Тусция и предприема обсада на Равена. Той продължава политиката на Албоин, насочена към разрушаване на правно-административните структури, установени по време на остготското и византийското управление. В този процес Клеф елиминира значителна част от латинската аристокрация, конфискува техните земи и присвоява техните богатства.
През 574 г. Клеф е убит – гърлото му е прерязано от човек от неговото обкръжение, като според някои източници зад убийството стоят византийски интриги. След неговата смърт настъпва десетилетие на анархияИли 12 години според Origo gentis Langobardorum и Фредегарий.,в което не е избран нов крал. През този период херцозите управляват като абсолютни суверени в своите херцогства, не без вътрешни конфликти. Те действат като водачи на отделните faraFara (множествено число: fare на италиански, farae на латински) е основната единица на социалната и военна организация на лангобардите. Състои се от обединяване на хомогенна и компактна група семейства (произхождащи от един и същ агнатичен клан) и успява да се организира в контингент с военни функции на проучване, нападение и окупация на територии по време на Голямата миграция, която води лангобардите от балтийската зона, до Панония, чак до Италия. – родово-плененни общности на лангобардския народ – и все още не са свързани постоянно с градовете, а действат независимо. Подложени на натиск от своите воини, които формално са под тяхна власт, херцозите се стремят да се възползват от възможностите за плячкосване, които все още съществуват.
Тази нестабилна ситуация води до окончателен разпад на римско-италийския политико-административен ред, който до момента на лангобардската инвазията е бил в голяма степен запазен. Дори след началото на окупацията римско-италийската аристокрация продължава да носи отговорност за гражданската администрация – пример за това е фигурата на Касиодор.
В този контекст лангобардите се утвърждават като нова доминираща каста, заменяйки предишната, която е потисната или прогонена. Земеделската продукция се разпределя между лангобардите и романските поданици, които обработват земята – последните запазват една трета (tertia) от реколтата. Приходите не се разпределят индивидуално, а се управляват от fara, която ги администрира чрез институцията sala – термин, който се е запазил в италианската топонимия. Икономическата система на Късната античност, основана на големи земевладения, обработвани от зависими селяни, не претърпява радикална промяна, а се адаптира в полза на новите господари.Jörg Jarnut, Storia dei Longobardi, traduzione di Paola Guglielmotti, Torino, Einaudi, 1995 , с. 46-48
Възползвайки се от периода на анархия, меровингът Гунтрам, крал на франките от Орлеан, побеждава лангобардите, анексирайки Аоста и Суза през 575 г. Двата града винаги са представлявали слабите точки на защитата на кралството в северната част, тъй като са били две много важни врати към Италия.Paolo de Vingo, Aristocrazia e poteri locali nella necropoli longobarde nel Regnum Langobardorum centro-occidentale, в Gausac, n. 34-35, Grup d'Estudis Locals de Sant Cugat del Vallès, 2009.
Окончателно заселване: Аутари, Агилулф и Теодолинда
След десетилетие междуцарствие нуждата от силна централизирана монархия е вече ясна дори и на най-големите поддръжници на независимостта сред херцозите. Под натиска на франките и Византия лангобардите повече не могат да си позволяват твърде подвижната структура на властта, полезна единствено за извършването на нападения с цел грабеж. През 584 г. херцозите коронясват сина на Клеф, Аутари, за крал и му предават половината от собствеността си, впоследствие вероятно компенсирайки това с нова репресия срещу оцелялата римска земяJörg Jarnut, Storia dei Longobardi, traduzione di Paola Guglielmotti, Torino, Einaudi, 1995 , с. 37. По този начин Аутари успява да се заеме с реорганизацията на лангобардите и с тяхното постоянно заселване в Италия. Подобно на остготските крале той приема титлата Флавий, в опит да се легитимира като наследник на римската традиция и защитник на романското население в кралството. Този акт има ясно антивизантийски характер и цели да утвърди претенциите на Лангобардското кралство като продължител на Западната Римска империя..Paolo Diacono, Storia dei Longobardi, a cura di Lidia Capo, Segrate, Mondadori, 1992, III, с. 16
Във военно отношение Аутари побеждава както франките, така и византийците, и разбива коалицията им, изпълнявайки мандата, който самите херцози са му поверили при избирането му. През 585 г. той изтласква франките обратно в днешен Пиемонт и кара византийците да поискат примирие – първото от началото на лангобардското нашествие в Италия. След изтичането му Аутари завзема последния византийски бастион в Северна Италия – остров Комачина в езерото Комо.
За да осигури стабилен мир с франките, Аутари се опитва да се ожени за франкска принцеса, но планът му се проваля. Тогава кралят, в ход, който би трябвало да повлияе на съдбата на кралството за повече от век, се обръща към традиционните врагове на франките, баварците, и сключва брак с принцеса Теодолинда – потомка на Летингите, т.е. произлизаща от Вахо, крал на лангобардите (510 – 540 г.) и легендарна фигура, представител на кралско потекло с голямо влияние върху лангобардите. Съюзът с баварците довежда до сближаване между франките и византийците, но Аутари успява, през 588 г. и през 590 г., да отблъсне франкските атаки. Според Павел Дякон неговото управление бележи първия период на вътрешна стабилност в Лангобардското кралство.
Аутари умира през 590 г., вероятно отровен в дворцов заговор. Според предание, предадено от Павел Дякон,Paolo Diacono, Storia dei Longobardi, a cura di Lidia Capo, Segrate, Mondadori, 1992, III, с. 35 вдовстваща кралица Теодолинд избира за престолонаследник и свой нов съпруг херцога на Торино Агилулф. През 591 г. той получава официалната инвеститура от Събранието на лангобардите (Gairethinx), проведено в Милано. Влиянието на кралицата върху политиката на Агилулф е значително и основните политическии решения са съвместни..
След потушаването на бунта на част от херцозите през 594 г., крал Агилулф заедно с кралица Теодолинда развиват политика за укрепване на Италия, гарантирайки границите чрез мирни договори с франките и аварите. Примирията с византийците са систематично нарушавани и десетилетието до 603 г. е белязано от подчертано възстановяване на лангобардското настъпление. На север Агилулф също окупира, наред с други градове, Парма, Пиаченца, Падуа, Монселиче, Есте, Кремона и Мантуа, а и на юг херцозите на Сполето и Беневенто разширяват лангобардските владения.
Укрепването на кралските правомощия, започнато първо от Аутари, а след това от Агилулф, бележи прехода към нова териториална концепция, основана на стабилното разделение на кралството на херцогства. Всяко херцогство се оглавява от херцог, който вече не е просто глава на fara, а е кралски служител, пазител на обществените правомощия. Седалищата на херцогствата са установени в стратегически важни центрове, като по този начин благоприятстват развитието на много градски ядра, разположени по протежение на тогавашните основни комуникационни пътища: Чивидале дел Фриули, Тренто, Тревизо, Верона, Бреша, Бергамо, Ивреа, Торино, Лука. В управлението на публичната власт херцозите са подпомагани от второстепенни служители, наречени скулдаски (sculdahis на лангобардски) и от гасталди, които управляват големите селски райони.
Новата организация на властта, свързана по-малко с кръвни и кланови взаимоотношения, а повече с териториалното управление, бележи основен етап в консолидацията на лангобардското кралство в Италия: то постепенно губи характера си на чисто военна окупация и се доближава до държавен модел в по-тесен смисъл.. Интеграцията на романското население става неизбежна част от политиката на Агилулф. Той предприема символични действия, целящи да легитимират властта му пред латинското население. През 604 г. провежда церемония по асоцииране на сина си Адалоалд с трона, следвайки византийски ритуал. За лятна резиденция избира Милано и Монца – древни римски метрополии, вместо традиционната столица Павия. На оброчната си корона Агилулф се титулува като Gratia Dei rex totius Italiae („С Божията милост крал на цяла Италия“), което показва стремеж към универсална власт, надхвърляща етническите граници на лангобардите..